Петък, 24 Ноември 2017
„Ако нашият век заслужава име, то би трябвало да се казва Век на проституцията”

„Ако нашият век заслужава име, то би трябвало да се казва Век на проституцията”

32 години, откакто Нобелистът за литература Хайнрих Бьол е ангелът, когото търсим

Първият роман на Бьол, „Влакът пристигна навреме“, е публикуван през 1949 г. Следват много други романи, разкази, радио-пиеси и сборници с есета. Световно признание си спечелва с романите „Дом без стопани“ (1954), „Билярд в девет и половина“(1959), „Възгледите на един клоун“ (1963), „Групов портрет с дама“ (1971), „Изгубената чест на Катарина Блум“ (1974) и „Грижовна обсада“ (1979). Последният му роман, литературен паметник на град Бон, тогавашна столица на ФРГ, е „Жени пред речен пейзаж“ (1985).

 

С Александър Солженицин

Белетристичното творчество на Бьол е дълбоко свързано с родния му град Кьолн, с почти задължителния за гражданите римокатолицизъм и с доста грубоватото им чувство за хумор. В следвоенните години Бьол е ангажиран със спомени от войната и въздействието ѝ – материално и психологическо – върху животите на обикновените хора. Те са истинските герои в неговите романи и разкази. Анти-героите му са фигурите, облечени във власт – правителството, крупния бизнес и Църквата, които той бичува с хумор и горчивина, за техния конформизъм, малодушие, егоизъм и злоупотреби.

Хайнрих Бьол и Гюнтер Грас

Стилът на Бьол се отличава с простота на изказа и силна въздейственост. Характерно за Бьол е вглеждането в характерите на своите герои, в ситуациите и предметния свят, който осъществява сюжетната завръзка в разказа.

Хайнрих Бьол пише и публикува не само проза, но и поезия. В нея с дълбоко проникновение обрисува картината на обществения живот във Федерална република Германия. Тази картина е мрачна, угнетяваща, но в нея има и упование. И като поет Бьол проявява мъжеството да бъде безпощадно критичен към всички прояви на бездуховност и насилие над човека и все пак да търси и намира пролуки за светлината, за вярата, надеждата и любовта. Той е убеден в способността на поезията, на литературата и изкуството да променят света – да го изпълват с повече човечност и мъдрост. Посмъртно са публикувани още две негови стихосбирки – „Идем отдалеч“ (1986) и „Ангелът – когато го търсиш“ (1987).
През 1972 г. Хайнрих Бьол получава Нобелова награда за литература (последният немец, лауреат на наградата, е Херман Хесе, 1946 г.). За творчеството си Бьол е удостоен и с престижната литературна награда „Георг Бюхнер“ (1967). Провъзгласен е за почетен гражданин на град Кьолн, като през 1985 г. родният му град учредява в чест на писателя наградата „Хайнрих Бьол“ за изтъкнати постижения в областта на немската литература.

Връчването на Нобеловата награда, 1972 година

Хайнрих Бьол е превеждан на повече от 30 езика, включително и на български, и е един от най-четените немски автори.

На своите читатели AFISH.BG предлага няколко извадки от „Възгледите на един клоун”:

„Ако нашият век заслужава име, то би трябвало да се казва Век на проституцията. Хората свикват с курвенския речник. Веднъж срещнах Зомервилд след една такава телевизионна дискусия („Може ли модерното изкуство да бъде религиозно?“) и той ме попита: „Добре ли бях? Харесах ли ви?“, буквално въпроси, каквито задават курвите на клиентите си. Трябваше само още да каже: „Препоръчайте ме на други...“

„Една жена може толкова много да изрази или да изиграе с ръцете си, че мъжките ръце ми изглеждат като залепени пънове. Мъжките ръце са за ръкостискане, за побоища, естествено за стреляне и за подписване. Стискане, биене, стреляне, подписване на безкасови чекове - това е всичко, което могат мъжките ръце. И естествено: да работят. Женските ръце почти вече не са ръце, все едно дали мажат масло на хляб, или отместват коси от челото. Нито един теолог не е стигнал до тази идея, да произнесе проповед за женските ръце в евангелието - Вероника, Магдалина, Мария и Марта - все женски ръце в евангелието, които са проявявали нежност към Христос...”

„Всеки, който стои отстрани – а на тоя свят всеки стои отстрани на всички останали, – винаги възприема нещата по-лоши или пък по-добри, отколкото онзи, когото тия неща непосредствено засягат, били те щастие или нещастие, любовна мъка или “артистична деградация”.

„Обичам да ходя на тези филми за шестгодишни, защото в тях няма нищо от онзи кич на възрастните за изневери и разводи. Във филмите за изневери и разводи винаги нечие щастие играе много голяма роля. „Направи ме щастлива, мили“ или „Нима ще попречиш на моето щастие? Под щастие, което трае повече от една секунда, може би две, три, не мога нищо да си представя. С удоволствие гледам и истински филми за курви, но те са толкова малко. Има още една категория жени, които не са нито курви, нито съпруги, това са състрадателните жени, но във филмите тях ги пренебрегват. Не разбирам американския морал. Мисля си, че там една състрадателна жена биха изгорили като вещица, жена, която се отдава на мъжа не за пари и не от страст, а само от състрадание към мъжката природа.”

„ Когато съм пиян, на представленията си изпълнявам неточни движения, които се оправдават само с точността си, и изпадам в най-конфузната грешка, която може да допусне един клоун: смея се на собствените си хрумвания. Страшно унижение. А когато съм трезвен, страхът от излизането пред публика нараства до момента, в който стъпя на сцената (най-често се налагаше да ме избутват на сцената), и това, което някои критици наричат „тази замислена, критична веселост, зад която се чуват ударите на сърцето“, не бе нищо друго освен студено отчаяние, с което се превръщах в марионетка, впрочем ставаше много лошо, когато конецът се скъсваше и аз идвах отново на себе си. Вероятно монасите по време на съзерцание изпитват нещо подобно...”

„Къпането е почти толкова приятно, колкото и спането, точно както спането е почти толкова приятно колкото онова „нещо“. Така го наричаше Мари, а аз винаги мисля за него с нейните думи. Въобще не можех да си представя, че тя върши това „нещо“ с Цюпфнер, във фантазията ми просто няма място за такива представи. Можех да си представя само, че тя играе с Цюпфнер на „Не се сърди човече“ — а и това ме вбесяваше. Нищо от онова, което съм вършил с нея, тя не можеше да върши и с него, без да се почувства като предателка или курва... Само като си представях, че взима неговата цигара от пепелника и продължава да я пуши, просто полудявах.. Всъщност тя можеше само да му готви, без да мисли постоянно за мен, защото тя го правеше за мен толкова рядко, че то не можеше да се възприеме като предателство или курварлък.”

„Не биваше да се опитвам да повтарям този миг. За подобни мигове не бива дори да се говори, а да искаш да се повтарят, е просто самоубийство. Толкова отвратителна може да бъде сантименталността. Човек трябва да преживява мигове, но никога не бива да ги повтаря.”

© Хайнрих Бьол, „Възгледите на един клоун”
© Превод от немски: Светлана Петрова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)