Вторник, 25 Юли 2017
„И рекъл бях: "Аз няма веч да плача за тежките на тоз народ беди!"…”

„И рекъл бях: "Аз няма веч да плача за тежките на тоз народ беди!"…”

Три стихотворения от народния поет Петко Рачов Славейков,  все по-актуални 122 години след смъртта му

НАРОДЕН

С идеали все боравих -

всичко друго смятах грях,

с тях и себе си забравих,

на света свят не видях.

Все за другите залягах,

трябва, казвах, тъй е ред,

свойте работи отлагах -

чуждите все по-напред.

Минах живот любороден,

със неволи бол и бол...

И личи, че съм народен -

гладен, жаден, бос и гол.

 

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме

един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,

пред други сме тихи, мирни, покорни...

Все нас тъпчат кой отдето завърне,

щот сме туткун, щото не сме кадърни...

Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -

а всякому мерамът е развала...

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,

пак ще кажа и с това ще да свърша.

Съпругата на поета г-жа Иринка с децата им. В скута на майка си е Пенчо Славейков

ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ

И рекъл бях: "Аз няма веч да плача

за тежките на тоз народ беди!"

Ожесточен, пощада му не рачах:

"Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди."

Народ такъв, за друго недостоен

освен за мъки, нужди и тегла,

неучен род, безсмислен раб, спящ воин,

що чака той за тези си дела?

За тоз живот, във прозебанье жалко

така мърцина влачен ден за ден -

теглото му бе изкупленье малко;

и не намери отзив то у мен...

Но, майко, чух как богу дух си дала

преследвана, и то за моя грях,

размислих как невинно си страдала

за туй, нали, че твой син ази бях?...

И поменах горката си невеста,

що прави с мойте клети две деца

без теб, без мен, неволница злочеста,

как тегли от безжалостни сърца!

И в твойта смърт, и нейното страданье

познах теглото аз, на тоз народ

развредиха се мойте вехти рани

за неговът и наш злочест живот!

Проклех и вси достойни за проклетства

и срам, и свяст притъпкали във прах,

виновници за всички тези бедства,

а заедно и себе си със тях...

И вслушах се... И близо, и далеко

все пак тоз глас: "Ах, помощ иде ли?"

Въздъхнах аз и толкоз само рекох:

"О, спи ли бог? О, бог не види ли?"

Гробът на Петко Р. Славейков в Софийските централни гробища

© Петко Р. Славейков

AFISH.BG

Оставете коментар

Свързани статии (по етикет)