Петък, 24 Ноември 2017
„… и любов не е любов с пощада”

„… и любов не е любов с пощада”

Три стихотворения от жрицата-грешница на българската поезия Ваня Петкова

ПРОКЛЯТИЕ

Да отидеш със жена в полето

в онзи миг, когато тъмнината

с дъждопад от лепкави къпини пада

и звездите със оси червени звънват

във набъбналия от целувки въздух.

Да отидеш със жена в полето

и да я оставиш непокътната!

А пък тялото ти

като топъл хляб да вдига пара

и под ризата ти сто щурчета да изгарят,

и след всичко неначупен да останеш!

Грях си сторил!

Грях голям си сторил!

А тревата тичаше в краката ти

и те теглеше надолу, все надолу,

и увисваше на силните ти лакти

тази нощ като жена безволна.

И се мяташе реката в двата бряга

хваната и все неуловима.

Ти от себе си безсмислено избяга.

Ти не пожела да имаш.

Да отидеш със жена в полето

и жена непроменена да я върнеш,

както е била преди да тръгне.

Ах, дано във камък се превърнеш!

В миг такъв, когато тъмнината

с дъждопад от лепкави къпини пада

и звездите със оси червени звънват

и любов не е любов с пощада.

С Людмила Живкова

СИРИУС

Аз сьм Сириус

от съзвездието Кентавър.

Блестя със най загадъчната светлина

върху устните на безсърдечен мавър

и във тайните луни на любовта.

Аз сьм Сириус!

самотна и далечна,

всичко в мене е обратно на света.

Мойта болка е,

че съм осъдена да бъда вечна,

мойта радост е –

да търся красота!

Аз сьм Сириус!

Планините ми са гроздове червени

във рубините на вино златопенно,

корените пък корони са при мене

и годината започва не със пролет, а със зима черна!

Истината ИСТИНА е само,

щом изльжеш сльнцето изгасва.

Няма думи върху мене, няма-

има само погледи мъгливи или ясни.

Аз съм всичко в любовта, което

ЛУДОСТ И БЕЗУМИЕ наричат,

аз съм сто сърца в сьрцето,

ала никой не посмя да ме обича!

Който се допря до мен, на пепел стана,

който ме погледна-ослепя,

който пожела да бъдем двама,

два пъти от мълния умря!

Аз сьм Сириус!

Самотна и далечна,

тъй обратна на света суров,

че сменила бих стократно свойта вечност

за най-простата в света любов.

Аз сьм Сириус!

С поетите Божидар Божилов и Любомир Левчев

РОЖДЕНИЕТО НА КРАСОТАТА

В онази първобитна нощ

човекът бил самотен.

И пещерата тихичко заплакала

със сините сълзи на сталактитите.

Навън се стичали потоци от луна

по лактите на вечните секвои

и хиляди луни от езера

люлеели небето в свойте орбити.

Човекът не заспал през тази нощ.

Той тръгнал бавно покрай бисерните

хълмове,

а дългите лиани го прегръщали

и го задържали в зелените си кълнове.

Летели птици. Падали звездите

и гаснели във топлите гнезда.

Човекът сложил длан върху косите си.

И тръгнал пак към свойта пещера.

Но спрял пред входа й замаян.

На сребърния мъх под сталактитите

сред огъня на дивите цветя,

навярно сбъркала във тази нощ следите си,

лежала тихо Първата жена.

Течали ласкавите струи на косите й,

очите й стопявали нощта

и старите дървета се разлистяли

под тръпните луни на младостта.

Човекът паднал на колене омагьосан,

а после сянката му легнала в мъха.

И бистрите кристали отразили

живота в първата му простота.

На сутринта, когато се пробудил-

до него във гнездото – празнота,

той скочил лудо, хвърлил се безумен,

но вън денят тежал от яснота.

… И той утихнал.

Векове пораснал

след тази първобитна нощ,

до розовия камък се изправил

и с нокти издълбал във Вечността

най-хубавия спомен за живота си.

Една жена нощувала случайно

във неговата пещера.

С Ясер Арафа

© Ваня Петкова

AFISH.BG