Четвъртък, 22 Юни 2017
„И тегнат ми тъгата и разлъката с опасно напрежение в сто ампери…”

„И тегнат ми тъгата и разлъката с опасно напрежение в сто ампери…”

Три стихотворения от „Любовен календар” на Богомил Райнов, роден на 19 юни 1919 г.

КАК НЕ СЕ ИЗХАБИ месечината

от безбройните погледи нежни?
Не от пет, не от десет години
тя в младежки очи се оглежда.

Как цветята не са се изгубили
край самотните, земните друмища?
Толкоз хора безкрай са ги скубали
и сушили в писма и албуми.

На глагола „обичам” от спрягане
как вратът му не се е изкълчил?
С него младите стават и лягат,
с него старите спомени гълтат.

О, любов, през животи и стихове
вечно идваш и вечно умираш;
в саксофона днес грачиш пресипнало,
както някога дрънкаше с лирата.

И с дъха ти милионите хора
на стада и живеят, и гаснат
неусетно, тъй както на бора
капят бавно иглите и раснат.

 

В ГРАДИНАТА се стъмни изведнъж,
полъхна вятър в цъхналите клони.
Миришеше на люляк и на дъжд,
на вечер и на ментови бонбони.

Бележката ти скрита бе у мен
и с „да” ме топлеше като милувка;
бях малко потен, весел и стеснен
от любовта и новите обувки.

Как бе гореща пролетната влага!
Кога ще дойдеш? Как да те целуна?
Да те обгърна ли с прегръдка блага,
или да любя с любовта на хуна?

Слугини се прибирха с деца,
ехтеше в ресторанта грамофонът
и светеше луната в сто лица
по локвите, зелена и огромна.

Но ти не идваше. Измина час.
Потеглих. Бе ми срамно и горещо.
Тъй в полумрака пролетен тогаз
разбрах, че двама нужни са за среща.

 

КОГАТО ВЕЧЕР вляза тихо в стаята
и с поглед черен срещне ме прозорецът,
а книгите, по пода натъркаляни,
ме спъват, сякаш че се с мене борят,

безсилно се отпускам на кревата,
очите си под болни клепки скривам,
за да не срещна в мрака самотата,
която се е там зловещо свила.

Навън мъглата – тежка като мъка -
тече; безсилно гаснат жълти лампи
и тегнат ми тъгата и разлъката
с опасно напрежение в сто ампери.

Далеч остават винените пари,
лицата на приятелите, думите;
от тежката действителност попарени,
изглеждат всички мисли неразумни.

Леглото като гроб е неприветно,
прозорецът от мъка зее потен.
Страхувам се и лампата да светна,
за да не видя колко съм самотен.

© Богомил Райнов,
„Стъпки по пясъка”, 1989

AFISH.BG

  • Връзка на коментара
    Ан Илиева Вторник, 20 Юни 2017 13:27

    Да , красиви стихове ...вдъхновяват

    ...Защо ли в нея той се усъмни ...
    въпрос без - право на отговор ..
    Не е честно ..нали ?!

Оставете коментар

Свързани статии (по етикет)