Четвъртък, 19 Октомври 2017
„Но някой с мен говори, шепти ми и ме вика…”

„Но някой с мен говори, шепти ми и ме вика…”

Нови стихове от поета Георги Атанасов

Попитай се дали се чуваш

Край мене - много хора.
Наблизо - сякаш никой.
Но някой с мен говори,
шепти ми и ме вика.
Дори не го оглеждам,
но зная Му очите
по-сини от надежда,
че нещо ще попитам:
- От многото говорене
дали се чува всичко
до Онзи, който горе
безмерно ме обича?
Това ми бе въпросът,
не давайки си сметка,
че в себе си Го нося,
във всяка моя клетка.
Край мене хора много –
водачи, не водачи...
И всеки сам, но с Бога
в пътеката си крачи.
Дори да го загубим
в душевни катакомби
ще се родим по-умни,
от клетката, която помни.

Метаморфоза

Семето е дало цяла нива.
Нивата глада ни утоли.
Хлябът и водата ни опиват -
нека да вали,
вали,
вали...
Утре ще огрее топло слънце.
Ще зачене в мекия осил
от дъждовна капка малко зрънце,
от което аз съм се родил.

Събличането на росата

Дръвче, което миналата есен посадих
събудиха на съмване две капки от небесна мида.
Едната бе на устните му лъч от слънчев стих,
усмихна се разрошена от изгрева и си отиде.

А другата остана да му радва корена
в очакване на първата зелена ябълка.

Оживяват гнездата

Не посмях да попитам къде е дъската от прага.
Върху нея си остреше ноктите старата котка.
Бих повярвал, че снощи отишла е тя на разходка,
да забрави деня си без мен и е с него избягала.

Не посмях да попитам къде е петелът над къщата,
онова ламаринено нямо петле на комина.
Но от черния чайник разбрах, че когато изстинал е,
там, на покрива сажди е ял и вятър преглъщал.

Не попитах къде е дървото, с което подпрял бях улука
да не пада водата дъждовна по сивите плочи…
Не попитах, защото усетих, че нещо започва,
че помръдват две жълти стрелки и в улука писукат.

Някой беше навил най-прекрасната тънка спирала.
Някой беше поставил на прага ми нежен часовник.
И завърна се времето в къщата с бели основи -
откъдето си тръгна преди, за да има начало.

AFISH.BG