Четвъртък, 24 Август 2017
„Но никога деца не ражда голямата любов”

„Но никога деца не ражда голямата любов”

Петър Алипиев е български поет и преводач. На него дължим преводите на поети като Александър Пушкин, Алексей Колцов, Николай Заболоцки, Николай Рубцов, Шандор Петьофи, Николаус Ленау.


Самият Петър Алипиев е автор на една единствена стихосбирка с име „Лирика“, която преиздава през целия си живот. Това е вторият случай в българската поезия след Атанас Далчев, според който даден поет е автор на една единствена стихосбирка.

За него литературният критик Никола Иванов пише: „Стиховете му са с богата образност, достатъчно поетични и метафорични. В тях не ще открием съчинителство и преиграност, неискреност, отсъства играта на думи, той винаги постига единство между форма и съдържание, казва ни важни неща чрез впечатляваща хармония между мисъл и чувства. Това е така, защото при него поезията идва естествено, както се случват нещата в самата природа. Този творец е такъв, каквото е било неговото детство. Както се убеждаваме от лириката му, детството на Петър Алипиев е било вълшебно, пълноценно, автентично. При него детството е фундаментът на лириката му, на творческите му художествени превъплъщения. Самият поет споделя творческото си разбиране: „Имал съм само една задача: да кажа нещата колкото се може по-просто, по-ясно и по-кратко.” Като поет Петър Алпиев докрая си остава дете, защото твори безхитростно по порива на сетивата.

Лириката на Петър Алипиев е асоциативна, философска, метафизична. Отличава се с първична простота, но няма нищо общо с примитивното, елементарното. Притежава предметност, пантеизъм, тя е премерена и изчистена до пределност, резигнациите са без отчаяние, той приема човешката съдба такава, каквато е отредена от Бог. Метафорите при Петър Алипиев често на пръв поглед са чисто предметни, конкретни, но са артикулирани чрез думи, които уж всички познаваме и смятаме за „ясни”. Но всъщност се оказва, че тези думи могат да имат и други значения, да придобиват нови нюанси и смисли. Чрез стиховете си поетът ни убеждава, че светът живее, диша и твори безкрайно много образи и асоциации.”

Незаслужено пренебрегван преди и незаслужено забравян днес, Петър Алипиев всъщност остава недокоснат от времето, остава на свое собствено място в българската лирика, като доказателство, че голямата любов ражда голяма поезия.

Две емблематични стихотворения на Петър Алипиев ви предлагаме като доказателство за непреходността на неговото поетично наследство:

На гроба на Ю. П. Вревская

Ах, за кой ли път белее
кестена над твоя гроб.
Птица из клонака пее.
Пада тънък слънчев сноп.
Всичко е така далеко.
Няма Петербург, света.
Пеперуда каца леко
на пръстта.
Чу ли я,
Юлия?
Крачи близо млада двойка.
Свят щастлив се народи.
Но в градината девойка
чете “Пролетни води”
и полегнала сред злака,
зарад чуждите лъжи
от съчувствие поплака,
потъжи.
Чу ли я,
Юлия?
Всичко е така далечно.
Роба вече не е роб.
Никой не живее вечно.
Но край твоя тъжен гроб
българка щастлива пее.
Тъжни песните не са.
Весело звуът люлее
вред леса.
Чу ли я,
Юлия?

Голямата любов

Голямата любов е гръм и буря,
връхлита те, живота ти разтуря,
изпълва те със смисъл нов,
през тебе като огнен смерч минава,
но трайно щастие не дава
голямата любов.
Голямата любов е трепет божи
и до небето да те дигне може -
из тъмни бездни тъмен зов,
съдба е тя, забрава, страст и жажда,
но никога деца не ражда
голямата любов.

AFISH.BG