Сряда, 24 Май 2017
„Като размисля, виждам – завистта избра за своя столица България”

„Като размисля, виждам – завистта избра за своя столица България”

Няколко мисли на Емилиян Станев, които са вечни въпроси и вечни отговори

Емилиян Станев (28.02.1907 – 15.03.1979). е творчески псевдоним на Никола Стоянов Станев. Родният му град е Велико Търново, но живее и в гр. Елена, завършва гимназия във Враца, учи живопис в София, след което записва финанси и кредит в Свободния университет в София.

През 1932-1944 е чиновник в Софийската община, а през 1945 е управител на ловно стопанство в с. Буковец, Ловешко. Завежда отдел "Белетристика" във в. "Литературен фронт" (1950-1955). Започва да публикува през 1931. Сътрудничи на сп. "Съдба", "Завети", "Златорог", "Изкуство и критика", "Венец", "Българска реч" и др. Пише анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести. Измежду най-значимите му книги са "Примамливи блясъци" (1938), "Вълчи нощи" (1943), "Делници и празници" (1945), "Дива птица" (1946), "В тиха вечер" (1948), "Крадецът на праскови" (1948), "Иван Кондарев" (1958-1964), "Легенда за Сибин, преславският княз" (1968), "Антихрист" (1970), "Търновската царица" (1974) и др. Автор е на книги за деца и юноши: "През гори и води" (1943), "Лакомото мече" (1944), "Повест за една гора" (1948), "Когато скрежът се топи" (1950), "Чернишка" (1950) и др.

Така в десетина реда може да се събере био-библиографията на един от най-разноликите и най-всеобхватните като тематика български белетристи. Зад тези десетина реда стоят 7 тома избрани съчинения и милиони изписани страници.

Защото не всичко, което един прецизен автор изписва, записва, нахвърля, вижда бял свят във вида, в който е заченато. Но това го разбира само истинският творец. Само този, който задрасква и пише наново, мачка листа, хвърля го в кошчето и започва наново, къса черновите и започва наново, тоест, отговорният пред белия лист, пред себе си и пред читателя.

"Крадецът на праскови"

Емилиян Станев беше точно такъв. Споделял е за лутанията си в гъстата гора на прозата, за съмненията дали мерникът на реалиста е точен при извайването на образите, дали историческата правда, втъкана в мистицизма няма да е халосен патрон, който да произведе само нефелен пукот и да пльокне току пред мишената на разказваческото майсторство. Това не се обхваща от справката в гугъл или в някоя енциклопедия. Трябва да изчетеш поне половината от излезлите от печат страници. Не можеш да минеш без „Крадецът на праскови”, „Иван Кондарев” и „Търновската царица”. Или без „Антихрист” и „Легенда за Сибин, преславския княз”. Дори без „Чернишка” май не можеш да минеш. Поне. Лично аз се опитах да мина без анималистичната му проза, по принцип този жанр никога не ме е привличал. Но след като прочетох „Язовецът” и гледах едноименния филм (да не се бърка с френския „Ни чул, ни видял”!), открих за себе си тънката нишка, дето свързва всички живи същества в природата. Тънка, но толкова здрава, че не можеш да я скъсаш по никакъв начин, тънка, но достатъчно яка, за да е мост, по който човечеството да преминава напред в този негов път, наречен еволюция.

 

Да, Емилиян Станев беше страстен ловец. Да, неговият хуманизъм може да бъде поставен под застрашителен въпрос, предвид този факт. Само че не е така. Човекът е ловец по природа. Точно както всяко живо същество. Паякът лови мушици в мрежата си, тревопасното „лови” добрата паша, хищникът лови тревопоснато, човекът – всичко. Най-вече илюзиите си за венец на природата. Така е създаден именно от тази природа, която аз наричам майката натура. Не защитавам убийството на животни за спорт. Много млада, бях написала стихотворение против това, а Дончо Цончев ми го взе от ръцете и го публикува в следващия брой на сп. „Лов и риболов”. Няма да забравя как Анастас Стоянов, също страстен ловец, погледна мен, погледна Дончо и недоумяващо попита „Абе, Доне, това защо си го пуснал?”. Отговорът беше „Нека, млада е, така мисли, няма лошо…” Това беше лирическо отклонение, не самоизтъкване.

Единствената ми среща на живо с Емилиян Станев се случи във Велико Търново. Аз бях студентка, той пристигна със съпругата си Надежда, в КДК залата беше претъпкана. Седях на последния ред, до врата и когато влязоха, се вторачих бая невъзпитано, но простено ми е – на половин метър от мен жив-живеничък Емилиян Станев, как да си спра очите?! Той срещна погледа ми през дебелите лещи на очилата и наклони глава, отминавайки към почетния президиум. Надежда Станева чете откъси от „Сабин…”, после му задаваха въпроси, не помня точно как се стигна до „Търновската царица”, все пак в Търново бяхме, и изведнъж го чух да казва „Ей я там търновската царица! Ей тъй си я представям! Ти, ти на последния ред, очатото, за теб говоря!” Пръстът му сочеше към мен. За пръв път някой ме стресна така, че замръзнах, без да мога да реагирам. Отстреля ме от раз, заради нахалния поглед, с който го бях препънала на вратата. Когато си излизаха, бях навела глава, уж ровейки в чантата си, сакън да не стреля втори път. И това беше лирическо отклонение, не самоизтъкване, а споделяне колко глупаво-самонадеян може да бъде човек на двайсетина години. Много! От първа ръка го зная.

"Търновската царица"

Човек нормален, от плът и кръв, с достойнствата и недостатъците си беше Емилиян Станев. Като всеки човек, само че – хайде да не злоупотребяваме с думите, ще пропусна гениален, ще се спра на бликащо талантлив.

Проф. Светлозар Игов сравнява таланта му на разказвач с този на Достоевски и Толстой, взети заедно. Аз с професор от ранга на Игов, не споря. Както и не оспорвам думите, написани от ръката Емилиянова, държала еднакво поразяващо и пушката, и перото. Целувам я със страхопочитание.

Маргарита Петкова

Няколко мисли на Емилиян Станев, които са вечни въпроси и вечни отговори:

"Мъките на един народ да се изгради вътрешно и да се саморазбере – това е литературата му. Гордеем се с „революционното“ си минало и настояще, без да разбираме кое е позор и кое е слава."

"Издават книги за съпротивата, пишат в тях за “геройски убийства, а забравят, че всяко убийство си е убийство и че в човека има морална съпротива."

"Не може да се нарече детска книга тая,която детето като чете без да се усмихне нито веднъж,без да тръпне от възторг и удивление по лицето му“

"Където и да отида, аз не проявявам толкова интерес към чуждото, колкото към българското. И отивайки в Англия или Франция, замислям се за нас, за нашия народ, за нашата страна."

"Ако се опитате да видите света чрез онези понятия и представи, които науката ви дава днес, светът би изглеждал не само необозрим, но и безсмислен… Щастието се състои в това – да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш."

"Кой развали българския език! Полуинтелигенцията, която днес властва… Така е, когато тоя народ живя дълго с обезглавена интелигенция."

"Избрали сме за емблема лъва, а ни подхожда хиената, чакала или вълка, изобщо животно от най-крадливите. Казват, че ранената хиена яде червата си, ако куршумът ги е изкарал навън."

"Ти си богът, когото търсиш. Не си ли разбрал, че няма закон вън от твоята воля да те предпази от злото в тебе освен закона, който ти сам ще си наложиш? В тебе е светецът и убиецът, горният и долният свят. Кого ще предпочетеш? Само в този избор ти си свободен!"

AFISH.BG

  • Връзка на коментара
    Николай Стоев,гр.Плевен Четвъртък, 16 Март 2017 11:02

    Много увлекатерно е написано!Достави ми истинско удоволствие и ми припомни мигове от време оно, когато българското кино истински ни вълнуваше,а книгите бяха непрекъснато в ръцете ни!Марго, благодаря за удоволствието!

Оставете коментар