Вторник, 19 Октомври 2021
Николай Петев: И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството...

Николай Петев: И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството...

"Не ме ли помниш?"

70 години от рождението на Николай Петев

 

НИЩЕТА

За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен тумор е възможен в началото на XXI век при това налично несметно богатство? И мечтите на толкоз хуманисти от историята на това странно човечество нима вятърът отвея в пустинни местности?

А тя – нищетата, ни притиска, нагнетява един в друг, изцежда силите на нашата съпротива, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.

Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безброй нерви. И много, много грозна. Изкривява ни в зловещи гримаси.

Нищета.

Днес.

Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се променя. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо.

Да промениш небето – за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва...

Днес някой в България обича ли човека? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни повдигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е?

Бедните хора – хора ли са? Не е ли грандиозна измама, че само богатите са трудолюбиви и умни? Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век?

„Лъжете, лъжете...“ – призивът на нациста Гьобелс не е ли филигранно модернизиран? Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с идеи и ценности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите?

Защо допуснахме? Докога?

Нищета. Тиха като пустиня.

И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма.

Изкачваш дюна – виждаш нова. И пак нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак... И пак... Но знам – и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до...

До какво? До... мечтата. Тя, и само тя е отрицанието на нищетата. Но как, как да я постигнем?

Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и продължително. Отговорите са много сложни и недостигнати. Аз обаче знам един: Не се уморявай, приятелю, моля те, не се уморявай. Обичай когато не те обичат, зидай, когато те разрушават, мечтай, когато цинизмът те дави.

Знам, няма прошка за това, но ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен.

Малките примери правят големия. И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското презрение, че животът може да се живее и по-удобно.

Ти само не се уморявай. Моля те. Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е модно да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето – ще се срещнат погледите ви.

И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.

Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш много, много уморено и ще изпуснеш: „Това можах, това направих.“ Но в душата ти малка ще се плискат вълните на вътрешното щастие.

И все пак този ден не е ли много, много далече? Може би има векове до него. Но и това е също чудесно – векове стремление. Ако нямаме мечта – нищо нямаме.

Нищета.

*** *** ***

 

НЕ МЕ ЛИ ПОМНИШ?

Една сутрин, преди да се обръсна, видях в огледалото едни много, много уморени очи. Моите ли бяха? „Е, като толкова си видял, като толкова нищо не може да те изненада, като си толкова уморен, защо не си събираш багажа и да си тръгваш?” Емоцията в такива мигове надделява... И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството..., на ръба на времето... Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се рони, но такава е решимостта ми, че даже не се и плаша.

А там, отпред, е космосът – черен и бездънен. Да, прилича наистина на огромен киноекран. И изведнъж виждам татко си, гледащ ме с неразбиращ поглед. „Ще ти обясня, баща ми...” – оправдателно отговарям. Виждам приятели, които задават въпроса „Как си?” и, недочакали отговор, отминават. Виждам Сакре Кьор, прощавам се с празен бял африкански бряг, на който бях веднъж, но съм го запечатал завинаги. А! Ето и любовите ми – първата... и последната. Те са невинни. Минават и някакви политици. Нещо говорят, но нямо. Виждам двама мои руски приятели, там, в снеговете на Сибир, в една къща... О, колко са далече... А, ето и един спомен за някакви добри дела... Овощната градина, която засадих. Но някаква мъка ми тежи... Споменът за първия ми срам (хванали са ме в лъжа). Това ли е всичко? Незнайна сила ме кара да се обърна и да видя това, което знаех, че ще видя. Децата... Те са заети със свои важни дела. Очите ни се срещат и те ми казват „Ще ти обясним, баща ми...” Какво ли мога да им отговоря? Забавено пак се обръщам и се взирам напред – в тъмното. Там трябва все пак да има още нещо?! Не е ли там победата? Празникът? Апотеозът на стремленията? Нещо, което да доказва, че не си се борил през земните си дни напразно. Идеалът? (Той винаги е неосъществен.) Но няма, няма в тъмното хоризонт. Или както казва един приятел поет „Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата”. Но странно, когато затворя очи, не е толкова тъмно. Идват цветни – моите планини и моите хора. Не ги познавам, но ги знам. Живели са преди мен, с мен и след мен. Обикновени, различни и много мили човеци... Предадена, продадена, оцеляваща България. Но дотук ли? „Не е трудно да си тъжен” – ми казват те. „Трудното е в най-тъмното да видиш бъдещето. Да се изведеш в него...” Утроено се взирам, искам да съм копие, за да пробия този непробиваем екран.

Неочаквано си помислих: „А ако отсреща, в Космоса, някой също седи и втренчено ме гледа, познавайки ме докрай, даже по-добре от моите сигурно погрешни самооценки, какво ли той мисли?” Той също се казва Николай Василев Петев и май има някакви претенции... Сигурно си мисли, че искам да избягам..., че виждам вече примирено как безсмислието надвива съзиданието..., че просто съм слаб... Сигурно казва: „Този човек, толкова може...”

Изведнъж някой ме докосва по рамото. Дали я познавам?

Не ме ли помниш? Аз съм Надето... Толкова сме си говорили... Никога не съм те предала. Да, да, Надеждата... Хайде... Стани... Изправи се...
И аз бавно се изправям, и малко виновно отивам да се обръсна...

Николай Петев, 2010 година

Преглед на изображението източник

Николай Петев (10.08.1951 - 15.10.2013)

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)