Сряда, 14 Ноември 2018
Кирил Варийски, или животът, макар и кратък…

Кирил Варийски, или животът, макар и кратък…

Прекрасният, тъжен актьор и поет си отиде точно преди 20 години

 

21 юни 1996 г. беше тъжен за българския театър и кино. Тогава си отиде актьорът Кирил Варийски. Преди да навърши 42. А десет години преди това, някак симптоматично, бе получил наградата за актьорско майсторство от Националния преглед на камерните постановка за ролята си в… „Животът, макар и кратък”.

Пълен е животът на Кирил Варийски, макар и кратък. Роден е на 28 октомври 1954 г. в Пловдив, завършва френска гимназия. Малцина вероятно знаят, че преди да стане професионален актьор, Кирчо играеше в студентския сатиричен театър „Стоножка” в Софийския университет. Тогава учеше строително инженерство, но харесваше сцената, обичаше театъра, идваше в университетския клуб, заедно с Пламен Сираков играеха във „В открито море” от Мрожек… Пътят на Варийски обаче не беше в арт самодейността. Приеха го във ВИТИЗ в класа на проф. Сашо Стоянов и пое към истинските сцени. Първо в Смолян, после в Пазарджик, в Сатиричния театър, в Народния театър, в Театър 199.

Публиката го обичаше заради ролите му („Монахът и неговите синове”, „Жестоки игри”, „Ромео и Жулиета”, „Максималистът”, „Приказка за стълбата”, „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта”, „Антихрист суперзвезда”, „Престъпления на сърцето”, „Синята птица”, „Предложението” и др.). И камерата го обичаше. Още с дебютния си филм „Йо-хо-хо” Кирил Варийски стана това, което днес наричат звезда. И се заредиха роли в нови и нови филми („24 часа дъжд”, „Синът на Мария”, „Инспектор без оръжие”, „В името на народа”, „Ударът”, „Мечтание съм аз”, „Борис I”, „Жребият”, „Единственият свидетел”, „Бързо, акуратно, окончателно”).

Обичаше да пее, мнозина помнят изпълненията му на „Щастливеца” и „Надежда” на фестивала на сатиричната и хумористична песен „Златният кос”. Излиза дори на сцената на „Златният Орфей” с песента „Мъже” (заедно с Борко Чучков). Обичаше и да пише. Пишеше прекрасни стихове. Година преди смъртта му излезе стихосбирката „Лора: сънища”, която Варийски бе посветил на своята дъщеря. Остана незавършена втората му книга „Истории зад кулисите” – просто защото на 21 юни 1996 г. си отиде. Твърде рано и нелепо. Отиде си тъжен.

Вероятно не успя да се приспособи към новата България, към „държавата на милионерите, кучетата и пенсионерите”. Седмица преди края в своя автобиография, след като описва ролите си в киното и театъра, завършва така: „… Участвал съм в много предавания на БНР и БНТ. Имам и журналистически публикации във в. „Континент”… Имам и няколко национални международни награди. Владея говоримо английски, италиански и руски език. В момента съм безработен.” Както се казва, без коментар.

Мир и светлина на душата му!

 

Ето едно от стихотворенията на Кирил Варийски:

ЗАВЕЩАНИЕ ЗА СБОГОМ
на Лора

Когато настане време,
когато светът ми задреме.
Ти не плачи за мене.
Моля те, не плачи за мене...

Когато отида дори в рая –
и това не е сигурно, Лори, и това не зная...
Помни, това не е края.
Remember me, това не е края...

Защото когато и ти ще създаваш,
чрез теб, Лори, и аз малко оставам.
Така че недей се предава.
Моля те, не се предавай...

Та когато, коте, настане време,
когато светът ми задреме,
ти недей плака за мене,
моля те, не плачи за мене.

Знай, че ще ми е страшно прекрасно,
дори и в съня ти,
да чувам отгоре по няколко пъти, ясно,
твоето нежно и моето любимо
”ТАТИ?...”

Спомен на Лора Варийска за нейния баща

„Пържи тиквички и патладжани с биричка в ръка на фона на „12+3”. Спи до късно и сама му правя кафе, черно със захар, нося му го в леглото и е много доволен. Седи по халат на белия фотьойл с отворен сценарий, чете и пуши. „Заплашва” котарака Симеон с чехъл в ръка да не краде от масата.

Кара сребърния ни фолксваген костенурка чак до морето, а като стигнем, рецитираме специалното стихотворение за пристигане на морето.

Взима ме от детската и си говори с децата.

Моят тати не работи, той играе, съм казала в първи клас. Може да пее. Рано сутрин замеря с бирени капачки шумните ни съседи гълъби. Говори френски с гостите чужденци. Гости имаме постоянно и ме слагат да спя при дядо ми.

Ходи „на турнета” и ми носи купища подаръци – несесер с цветни моливи, дето могат да пишат, и в училище ми завиждат. Гледа мачове и много се пали. В яслата се маскира на дядо Мраз, но го познах по часовника. Сребърен със син циферблат. На Нова година си правим дискотека на „Джипси Кингс” и Джана Нанини.

Не закусва. Слушам го в детските по телевизията. Носи ме на конче и брадата му винаги боде. Чете дебели книги винаги с кафенце и цигарка. Нося му червени точки от детската и се пръска от гордост. Води ме да яздим в Киноцентъра, а понякога и на снимки, както когато в двореца „Врана” с другите деца от екипа ловихме гущери.

Нямам твърде много спомени, понеже тати през повечето време го няма. Репетиции. Представления. Снимки. Дублажи. Участия. Фестивали. Турнета. Помня гъсто изписания му тефтер, няма празни дати. Но винаги навсякъде, във всяка поща, банка, гише, всеки път името ми предизвиква усмивка, радост и признанието, че „това беше любимият ми актьор”. И до днес. Моят тати.”

 

Виолета Цветкова, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)