Вторник, 26 Януари 2021
Борхес: Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината

Борхес: Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината

Писателят за ползата от четенето, за нуждата от писането и за способността да прощаваш

 

Днес се навършват 30 години от смъртта на великия аржентински писател.

Той се ражда на 24 август 1899 година в Буенос Айрес. В средата на 30-те години на миналия век Хорхе Луис Борхес се насочва към фантастиката и екзистенциалната проблематика. По това време много други латиноамерикански писатели, като Хуан Рулфо, Хуан Хосе Ареола и Алехо Карпентиер, също експериментират в тази посока, повлияни от феноменологията на Едмунд Хусерл и Мартин Хайдегер и от екзистенциализма на Жан-Пол Сартр. През 1933 година Борхес е назначен за редактор на литературната притурка на вестник „Критика“, където за пръв път публикува части от бъдещия сборник „Всеобща история на безчестието“ („Historia universal de la infamia“, 1936). Книгата включва два вида текстове. Първият са документални есета и разкази, използващи похвати на художествената литература при описването на действителни случаи. Вторият вид са литературни мистификации, които са представени като преведени откъси от известни, но рядко четени произведения.

Считан е за един от най-влиятелните автори от Южна Америка през ХХ в. За Борхес  Марио Варгас Льоса казва: „След Сервантес той е най-значимият автор, писал на испански език“. Най-известните му книги са „Измислици“ (1944) и „Алефът“ (1949). Издал е и сборници от разкази, свързани от общи теми, като сънищата, библиотеките, животните, измислените писатели, религията и Бог. Произведенията му се отнасят към жанровете на фантастиката и характерния за латиноамериканската литература от този период магически реализъм. На българските читатели е познат с произведенията „За ада и за рая. Стихотворения“, „Вавилонската библиотека“, „История на вечността“, „Паметта на Шекспир“, „Смърт и компас“, „Пясъчната книга“, „Книга на въображаемите същества“, „Измислици“, „Избрани есета“, „Това изкуство на поезията“.

Писателят умира на умира на днешната дата, 14 юни, през 1986 г. В Женева. Почитаме паметта на Борхес с избрани негови цитати:

 

„Винаги съм си представял, че раят е библиотека.“

„Всъщност, не съм сигурен, че съществувам. Аз съм всички писатели, които съм чел, всички хора, които съм срещнал, всички жени, които съм обичал и всички градове, които съм посетил.“

„Нека другите се гордеят с броя на страниците, които са написали. Аз се гордея с тези, които съм прочел.“

„Дали съм с теб или без теб е единственият начин, по който аз измервам времето.“

„Писането не е нищо повече от управляване на мечти.“

„Препрочитането, а не четенето, е това, което се брои.“

„Да умреш за дадена религия е много по-лесно, отколкото да живееш по нейните правила.“

„Засади собствените си градини и декорирай своята душа, вместо да чакаш някой да ти донесе цветя.“

„Не говори, освен ако не можеш да подобриш тишината.“

„Когато станеш на моята възраст, разбираш че не си могъл да направиш нещата по-добре, отколкото си ги направил първоначално.“

„Когато писателите умрат, те стават книги, което, в края на краищата, не е толкова лошо превъплъщение.”

„Обичам пясъчните часовници, географските карти, печатните издания от ХVІІІ век, етимологичните изследвания, вкуса на кафето и прозата на Стивънсън… Спиноза смята, че всяко нещо се стреми да пребъде като такова, каквото е; камъкът иска вечно да бъде камък, а тигърът — тигър. Аз съм обречен да си остана Борхес, а не аз (ако изобщо съм някой), но себе си откривам по-малко в неговите книги, отколкото в много други или в нестихващите звуци на някоя китара“.

„Сънищата са нещо много повече, отколкото предполагаме. Те не само помагат да спим добре. Сънят е първата художествена дейност, първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно творецът, пиесата, зрителят, авторът. Това е най-старата художествена творба на хората… А и на животните, защото и те сънуват.“

„Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги; да разгръщаш на петстотин страници една идея, която чудесно може да бъде изказана за броени минути. Има по-добър метод: да внушиш, че книгите вече съществуват, и да предложиш някакво обобщение или коментар върху тях. Така са постъпили Карлайл в „Сартор Резартус“ и Бътлър в „The Fair Haven” – произведения, които притежават недостатъка, че си остават книги, не по-малко тавтологични от другите. По-разумен, по-некадърен, по-ленив, аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги.“

„С времето научаваме, че да се извиняват могат всички, но да прощават истински са способни само извисените духом.”

 

Борис Белев, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)