Четвъртък, 24 Август 2017
"Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата..."

"Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата..."

Маргьорит Жермен Мари Донадийо, известна на света като Маргьорит Дюрас, умира на 3-ти март 1996 година на 82 г., погребана е в гробището в Монпарнас.

Тя е една от най-големите писателки на ХХ век. Родена е близо до Сайгон, в семейството на френски емигранти-педагози. Учи математика, право и политология, но скоро се насочва изключително към кариерата си на писателка.

Смятат я за представителка на течението на т.нар. нов роман в литературата. За нея литературният критик Ален Верконделе в книгата си „Дюрас“ пише: ”Маргьорит Дюрас си изгради своя образ. Аз се опитах да го демитологизирам. Не беше лесно да разгранича лицето, представено от нея, реалния й лик. А и самата тя е твърде трудна за обрисуване. В миналото клонеше към комунизма. Беше дори член на ФКП, после я изключиха. Всъщност се оказа, че никога не се е борила срещу фашизма, както твърди сега, че е защитавала и каузата на феминизма. Интересуваше я единствено писането. Бих казал, че Дюрас е една твърде сложна и двойнствена личност. От майка си е наследила енергията и смелостта на селянката, готова е да се бори докрай, за да постигне предначертаната цел, стига, разбира се, тя да е добре предначертана. Понякога се проявява като жестока, фанатична и безкомпромисна...

Но с времето се е отдръпнала, затворила се е в себе си – посветила се единствено на писането. Мисля, че най- хубавите й произведения са: „Хирошима, моя любов“ и „Модерато кантабиле“, а също и „Любовникът“. Всъщност творчеството на мадам Дюрас е неравно. През живота си тя направи доста грешки и доста изстрада. Но темите в нейното творчество са много важни: детството, любовта и сексът, а също и Индокитай – една част от света, която тя обожава. С най- силните си опуси Маргьорит Дюрас, при цялата си противоречивост, като автор и като личност, без съмнение ще остане във френската литература”.

Маргьорит Дюрас оставя след себе си и книгите „Сини очи, черни коси", „Писането", „Цели дни по дърветата", „Следобедът на г-н Андесмас" и други.

В последното десетилетие от живота ѝ, през през 1984 г., когато е на 70 години, излиза книгата, която я прави изключително популярна - „Любовникът". Определят я като автобиографично в известна степен. От нея са продадени повече от три милиона екземпляра, текстът е преведен на 25 езика, печели престижната награда „Гонкур", а същата година Жан-Жак Ано екранизира романа.

Припомняме ви откъс от „Любовникът" в превод на Силвия Вагенщайн.

„Бих могла да се заблудя, да повярвам, че съм красива като красивите жени, като заглежданите жени, защото наистина ме заглеждат много. Но знам, че въпросът не е в красотата, а в нещо друго, да, в нещо друго, например в мисловната нагласа. Изглеждам каквато си поискам, красива също, ако от мен се иска да бъда такава, красива или миловидна за семейството, да речем, миловидна, не повече, всичко каквото поискат, мога да стана. И да го повярвам. Да повярвам, че съм очарователна дори. Щом го повярвам, щом това стане вярно за този, който ме вижда и иска да съм такава според вкуса му, аз също го узнавам. Така с пълно съзнание мога да бъда очарователна, дори когато съм обсебена от мисълта как да умъртвя брат си. По отношение на смъртта моят единствен съучастник е майка ми. Изричам думата очарователен, както я изричаха по повод на мен, по повод на нас, децата.

Вече имам опит. Знам нещо. Знам, че не дрехите правят жените по-красиви или по-малко красиви, нито грижите за красотата, нито скъпите мазила, нито редките, скъпоструващи накити. Знам, че въпросът е другаде. Не знам къде точно. Знам само, че не е там, където жените си мислят.

Заглеждам жените из улиците на Сайгон, в селищата на джунглата. Сред тях има много красиви, с много бяла кожа, тук те полагат изключителни грижи за красотата си, особено ако живеят в джунглата. Не правят нищо, само се пазят, пазят се за Европа, за любовниците, за почивките в Италия, за дългите шестмесечни отпуски на всеки три години, когато ще могат най-сетне да си поговорят за това, което става тук, за този толкова своеобразен колониален бит, за прислугата от местни хора, boys, толкова безупречна, за растителността, за баловете, за белите къщи, толкова просторни, че можеш да се загубиш в тях, където са настанени служителите в отдалечените селища. Те чакат. Гиздят се без нужда. Гледат се. В сянката на къщите те се гледат с мисълта за след време, вярват, че животът им е роман, дрешниците им са вече претъпкани с рокли, не знаят какво да ги правят, трупали са се с времето като дългия низ дни на очакване. Някои полудяват. Някои ги зарязват заради млада прислужница, която знае да мълчи. Зарязани. Чува се как тази дума ги улучва, шумът, който произвежда, шумът от зашлевената плесница. Някои се самоубиват.

Това предателство на жените спрямо самите тях, дело на самите тях, ми се е струвало винаги погрешно.

Нямаше защо да се разпалва желанието. То е у тая, която го пробужда, или не съществува. То е вече тук още от първия поглед или изобщо не го е имало. То е непосредствената връзка между половете или нищо. Също и това узнах преди опита".

AFISH.BG