Вторник, 27 Октомври 2020
Осъденият Оскар Уайлд: Само греховете на душата са срамни

Осъденият Оскар Уайлд: Само греховете на душата са срамни

Гениалният писател влиза в затвора заради забранената любов към мъж, на когото посвещава една от най-великите си книги

 

На днешната дата, 25 май, през 1895 г. писателят Оскар Уайлд е осъден от лондонския съд на две години каторжен труд за „крайно непристойно поведение с други лица от мъжки пол“.Процесът срещу него е един от най-шумните във викторианска Англия. Оскар Фингал О’Фланъри Уилс Уайлд е роден през 1854 г. в Дъблин. Баща му е виден хирург и филантроп, а майка му - известна за времето си писателка. Вместо да се увлича по мъжествените спортове, той носи дълга коса и украсява стаите си с паунови пера, лилии, слънчогледи и китайски порцелан. Уайлд печели признанието на публиката най-вече с пиесите си, публикувани между 1892 г. и 1895 г., когато става една от най-големите знаменитости на лондонския интелектуален елит. Уайлд е известен и с бисексуалността си, която става причина и за неговия крах.

През 1891 г. той се сближава с лорд Алфред Дъглас. Връзката обаче е взета на прицел от бащата на Алфред - лорд Джон Шолто Дъглас, който всячески се стреми да ги раздели. След серия публични скандали на 6 април 1895 г. Оскар Уайлд е арестуван по обвинение в хомосексуализъм. Процесът е кратък и на 25 май той е признат за виновен и изпратен в затвора в Рединг. Зад решетките Оскар пише писмо от 30 000 думи до Дъглас, публикувано през 1905 г. под заглавието De Profundis (лат. - из дълбините).

 

Оскар Уйлд и лорд Алфред Дъглас

 

През май 1897 г., той е пуснат от затвора, и макар здравословното му състояние да не е много добро, той се чувства духовно като прероден. Въпреки че Дъглас бил причината за всички лоши неща, случили се на Оскар Уайлд, той се събира отново с него през август същата година. Срещата не се одобрява нито от приятелите, нито от семействата им. Констанс Уайлд отдавна отказва да се срещне със съпруга си или да му разреши да вижда двамата им сина, но все още му изпраща пари. Двамата живеят заедно няколко месеца, но се разделят под натиска на семействата си, които заплашват, че ще ги лишат от средства.

Малко след това Уайлд развива церебрален менингит и му инжектират морфин. Здравето му бързо се влошава, и това води до смъртта му през 1900 година. Има различни теории за причината за неговото заболяване от менингит. Погребан е извън Париж, като по-късно останките му са пренесени в гробището Пер Лашез, намиращо се в града, в специално проектирана гробница от сър Джейкъб Епщайн.

Според някои източници последните думи на духовития писател били: "Или тези пердета ще се махнат, или се махам аз!".

Независимо от компромиса, който Оскар Уайлд прави в името на предразсъдъците на тогавашното общество, той написва книга, посветена на голямата му любов с лорд Алфред Дъглас: "De profundis: Глас от бездната". Любовта наистина може да бъде пагубна за хората, които са родени да обичат.

В "De profundis" ние се докосваме до изповедта на един наранен, разочарован, употребен и изоставен човек, попаднал в затвора заради мъжа, на който е отдал душата си.

 

Ето и цитати от историята на една връзка, която белязва душата с любов, но заедно с това и я унищожава:

 

„От емоционална гледна точка, Омразата е форма на Атрофията, която убива всичко друго, освен себе си.“

„Греховете на плътта не са важни. Те са болести, които лекарите лекуват. Само греховете на душата са срамни.“

„Страданието е един дълъг миг. Не можем да го делим на сезони. Можем само да помним неговите настроения и да описваме тяхното завръщане.“

„… Но грешката ми не бе в това, че не се разделях с теб, а в това, че се разделях с теб твърде често.“

„… ако човек се срамува от това, че са го наказали, значи от наказанието не е имало никаква полза.“

„… това, което се казва по адрес на един човек, не означава нищо. Важното е кой го казва.“

„Помни, че глупакът в очите на боговете е различен от глупака в очите на хората… Истинският глупец, на когото се подиграват боговете, е човек, който не осъзнава собствената си глупост.“

„Сега осъзнавам, че мъката, най-висшата емоция, на която е способен човек, е едновременно прототип и мерило за всяко велико произведение на изкуството.“

„Човек понякога чувства, че единственият начин да преживее деня е да се отнася към всичко и към всеки с наглост, безочие и презрение.“

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)