Сряда, 19 Септември 2018
"Насладата, радостта, участието в нещата е единственото реално нещо - всичко останало е суета и самопропиляване"

"Насладата, радостта, участието в нещата е единственото реално нещо - всичко останало е суета и самопропиляване"

Йохан Волфганг фон Гьоте е сред основните фигури на немската литература и европейския неокласицизъм и романтизъм в края на 18 век и началото на 19 век. Влиянието на Гьоте се разпростира в цяла Европа и през следващото столетие произведенията му оказват значително въздействие върху музиката, драматургията и поезията на континента

 

В НАЧАЛОТО БЕ ДЕЛОТО…

     Роден във Франкфурт на Майн през 1749 година в дома на имперски съветник, издънка на стар патрициански род, Гьоте твърде рано разбира, че опознаването и овладяването живота е невъзможно без изживяването му в неговата пълнота с всичките му радости, страдания и неразрешими въпроси. Така той се превръща във възторжен жизнелюбец, в почитател на "вечно женственото", което го възвисява и го избавя от угнетенията на съществуването. Любовта става негова житейска стихия. Това чувство му се струва най-естественото човешко състояние, за него то е вселекуващ балсам, който възстановява загубеното единение със света. Още като студент в Лайпциг и Щрасбург, където следва право, Гьоте ще запее за любовта най-възторжените си песни, посветени на милите на сърцето му Кетхен, Фридерике, Лили, Лоте...

      Тази напрегната емоционалност му доставя блажени радости и възторзи, но го и хвърля в дълбоки огорчения и страдания, причинени и от фалшиво-галантната среда, в която живее. Гьоте опознава и унинието, и угнетението на духа. В едно от есетата си Томас Ман ще каже: "Трудно е да си представим до каква степен мъчително е било усамотението на този великан на духа!" Но Гьоте има дарбата да превръща всичко в поезия. Подобно на своя Торквато Тасо той би могъл да възкликне: "Ако човек в скръбта си онемява, бог позволи да кажа колко страдам."

      Противоречивите настроения, колебанията между възторг и отчаяние, между пиршествата на чувствата и повелите на хладния разум владеят епохата и Гьоте вдъхновено ги пресъздава в романа си "Страданията на младия Вертер". Той пръв осъзнава тази злощастна черта на своето време - да обезкриля всички пориви към възвишеност и съвършенство, да подчинява на тесните си схващания всичко велико и необикновено.

      Ала Гьоте живее не само в Германия, той живее в XVIII век, "века на Волтер", когато започва голямото странстване на идеите и творенията на духа преминават националните прегради, като обогатяват и обединяват умовете. Така младостта на Гьоте преминава в облагородяващо общуване с мисловния свят на своите немски първоучители Виланд и Хердер, но и в духовно съпричастие с възгледите на френските енциклопедисти и просветители Волтер, Дидро и Русо. Особено скъп на пантеистичната му душевна нагласа е повикът на Жан-Жак Русо "назад към природата". Като поет, а и като естествоизпитател, Гьоте ще открие в природата оная хармония, която болезнено му липсва в социалния живот. Още деветнайсетгодишен той изстрадва тежка мирогледна криза и в стремежа си към надрационално сливане с макрокосмоса подирва опора в занимания с алхимия. За да опознае "божественото в природата", той иска да добие в своите колби и реторти "девствена почва", според тайния език на алхимиците.

      Тъкмо тогава той нахвърля и първите редове на своя "Фауст". 0т средновековен шарлатанин, какъвто е фолклорният праобраз на героя, Гьоте го издига до висотата на миров тип, превръща го в символ на човека изобщо. Основен житейска принцип на неговия Фауст става не заклинателното слово на магията, а делото. Той приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Тъй Гьоте развива диалектическия си възглед за "деятелното зло", което в последна сметка върши "добро", полезно за всички, а не само за отделния индивид. Тези идея той влага в устата на Мефистофел, който казва, че е "част от силата, която желае зло, а добро твори". Гьотевият Фауст става титанична личност, която преди края си ще възкликне:

                                                  На мъдростта последните предели

                                                  постигнах днес: живот и свобода

                                                  добива само този, който смело

                                                  ги завоюва всеки ден в борба!

      Сам жаден за деятелност, копнеещ да извае дните си като художествена творба, Гьоте приема поканата на младия просветен херцог Карл Аугуст и се установява до края на живота си в тюрингския градец Ваймар. Той желае да допринесе за усъвършенстването на една макар и тясна действителност, подтикван от Волтеровия възглед, че поетите трябва да станат "учители на монарси", ако искат да облагородят обществените нрави. В княжеския двор Гьоте се предава на административна, научна и практическа работа, заема се с реорганизацията на транспорта, с въпросите на войската, с данъчните проблеми, с издръжката на университета в Йена. Наред с това се занимава с ботаника, минералогия, морфология и с философски изследвания. В богатия си дом на "Фрауенплан" подрежда множество сбирки с голяма научна и художествена стойност. А в библиотеката си натрупва хиляди ценни книги, отпечатани общо на петнадесет езика. В едно писмо до близкия на сърцето му Фридрих Шилер той ще сподели: "Насладата, радостта, участието в нещата е единственото реално нещо - всичко останало е суета и самопропиляване." Така Гьоте, подобно на своя Фауст, открива надличното си, общополезно предназначение.

      Но той не изоставя литературните си занимания. В малката си "градинска къщичка" в парка край града той създава множество поетически творби, пише драми, които сам поставя на сцената на Ваймарския театър. Общува с най-видните умове на епохата и следи духовното развитие в Европа и света с неотслабващо внимание. И формулира дълбоко промисления си възглед за възникването на една всеобща "световна литература". В разговор със секретаря си Екерман Гьоте посочва: "Националната литература сама не значи много, настъпва времето на световната литература и всеки ще трябва да съдейства идването на това време да се ускори." Това гениално прозрение на поета се изпълни с истинско съдържание едва в съвременната ни епоха, когато книжовността не е вече "котловинно явление", когато международното културно сближаване спомогна за възникването на един световен литературен процес.

      Вече в преклонна възраст Гьоте ще изповяда: "Винаги са ме славословели като галеник на щастието, но в основата си то не е било нищо друго освен усилие и труд и аз навярно мога да кажа, че през седемдесет и петте години на досегашния си живот не съм изпитал самодоволство и четири седмици. Това бе вечно търкаляне на един камък, който трябваше да бъде подхващан наново и наново." С този сизифов образ е очертана съдбата на истинския творец, на когото не е спестена нито болката и разочарованията, нито умората от света. Затова пък, приключвайки земния си път, Гьоте можа да определи собственото си непреходно място в паметта на потомците със знаменателните думи: "В триумфа на чисто човешкото е смисълът и значението на моето творчество и моя живот."

© Венцеслав Константинов

Худ. Георг Мелхиор Краус

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)