Сряда, 05 Август 2020
Христо Фотев – мълчаливецът, който пишеше поетични бисери

Христо Фотев – мълчаливецът, който пишеше поетични бисери

Авторът на „Колко си хубава…” си отиде на днешния ден преди 14 години

 

Понякога не е нужно да говориш много. Достатъчно е да мислиш и да споделяш вълненията си в стихове. Това правеше поетът Христо Фотев. Беше мълчаливец, но пишеше най-красивата поезия. С неговото „Колко си хубава…” и досега вероятно много момчета печелят сърцата на мечтаните момичета.

Христо Фотев написа много, но не живя дълго. Отиде си на 68 години на днешния ден, 27 юли, през 2002 г. Тихо и изненадващо. „Стана толкова внезапно, че не можахме дори да се простим. Питате ме за последната му воля? Не знам, той не мислеше, че ще умре. Искаше да живее”, сподели тогава съпругата на поета Виолета Фотева. Двамата се приготвяли да заминат за любимото на поета село Равадиново край Бургас, но смъртта не му позволила да види отново морето през прозореца на обикновения им селски дом. А скоро трябваше да участва във филма на Румяна Петкова „Другият наш възможен живот”, да прочете в кадър свои любовни стихове за фон на романтичната история, срещнала отново на екрана Ваня Цветкова и Иван Иванов… Но, както обичаше да казва с въздиша поетът, „Се ла ви!”

Паметникът на Христо Фотев в Бургас, снимка: burgascity.com

Христо Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен, работи като моряк на моторен кораб, художник в стенописното ателие на Дом „Украса” в Ямбол, драматург на Бургаския театър „Адриана Будевска”, творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели, главен редактор на алманаха „Море”, издава десетки книги, сред които „Баладично пътуване”, „Сантиментални посвещения”, „Пристанище”, „Обещание за поезия”, „Литургия за делфини”, „Венецианска нощ”, „Пейзаж от думи”, „Море”, „Словесен вертикал” и др. Ако живееше в държава, в която талантът е безценен, щеше да бъде приказно богат. Христо Фотев обаче живя в бедност. С обидна пенсия. Както хиляди българи, само че той беше дарен да създава поетични бисери.

Спомняме си за поета с негови стихотворения, публикувани в Българската виртуална библиотека “Словото”:

 

КОЛКО СИ ХУБАВА!...

(На М.К.)

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

 

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ...

Позволи ми да мисля за тебе.

Да си спомня за тебе.

Отново

да се влюбя във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Аз не мога.

И не зная защо, но не мога

да приема, че всичко е просто

акробатика някаква в тъмни

и самотни квартири. Самотна

и звънтяща възбуда, с която

ме измамва коняка... Лъжа е

и оркестъра, който засвирва,

и ръката, която ме търси,

и жената, с която аз станах

и танцувах туист... Аз не мога

да живея без кратките срещи

по крайбрежните улици. Просто

да потъна в дълбоката сянка

на дървото, което се вслушва

в гласовете ни... Колко е смешно.

А е страшно, когато те няма

под дървото, което забрави

гласовете ни, смешните думи

и прекрасните думи, които

ти отнесе със себе си... Мила.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да се влюбя във тебе.

Отново

да повярвам във тебе.

Бъди ми

и жена, и сестра.

Съществувай!

Неизвестно с кого -

съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

 

УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА...

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.

И никой не отива по света,

и никой от света не се завръща.

Убива ме такава пустота.

Една и съща вечно топла къща.

Единственото нещо на света,

което в стихове не се превръща.

 

КАК ИСКАМ ДА БЪДА ДОБЪР...

Как искам да бъда добър - а съм лош...

(о, стъпки на ангели в тъмната нощ)

и събуден от рижия - фосфорен вопъл

на чакал или гларус там край Созопол,

да вибрирам аз гол и спасен във едно

все по-малко и малко рибарско платно -

знак за сбогом (лазурен триъгълен креп)

от морето - което лети - и от теб...

ДУШАТА МИ ТЯ СТРОГА Е...

Душата ми (тя строга е) не мога!

Не се научих до сега да мразя...

Но ти - която си ми дадена от Бога -

как мога аз да те спася! Да те

запазя!

В земята ти отново да се влюбя,

да те отгатвам и пропадам в

песен...

Възможно ли е пак да те загубя

аз - в тоя свят - до ужас

безсловесен?

 

БЪЛГАРИЯ

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

В прозорците на тъмните ти влакове

душата ми се радваше на себе си...

В прозорците живота ми приличаше

на истински - приличаше на щастие!

Но се разбиха в тъмното прозорците

и вятъра ти ми разкъса дрехите..

Студено ми е - приеми ме в своите

обятия на селска Богородица!

Не ме отблъсквай, моля те, изслушай ме

и помогни ми да не лъжа повече!

Не позволявай да умра -

закриляй ме

от страшната магия на красивите

предмети и красивите подаръци...

Усмихвай се на масата ми дървена -

единствената маса на живота ми.

Не позволявай да умра - завинаги

да си запазя вярата в приятели...

Закриляй ми усмивката - помагай ми

да задържа до края добротата се!

И извади ме от кръга на многото

безименни жени - съпротивлявай се, -

за да заплача пред една-единствена

и майка тя да бъде на децата ми.

Не позволявай да умра -

закриляй ме

от страшното приятелство на хората,

които те изгубиха - показвай ми

измамата на техните ласкателства, -

не ме убивай с тяхното признание!

Сближавай ме със болките си, вдигай ме

с ръцете на внезапните си радости,

аз ще докосна своите съзвездия -

ще ги положа тихо пред нозете ти.

И приеме ме - издържа ли дългото

пътуване към тебе, съхранявай ме

в унесените устни на децата си,

за да живея - да живея истински!

Не позволявай да умра -

сближавай ме

и отсега с дълбоките си корени,

със корените плахи на цветята си,

с дърветата си отсега сродявай ме,

за да не мисля за смъртта - без никаква

уплаха да се върна във земята си,

да й прекрача прага с облекчение

и да замлъкна в тихите обятия

на майка ми!

Благодаря ти за голямото търпение

и за голямото мълчание, Българийо!

 

Снимки www.nabrega.bg

Виолета Цветкова, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)