Сряда, 20 Юни 2018
Свобода Бъчварова: Миналото е едно органическо присъствие по пътя към истината

Свобода Бъчварова: Миналото е едно органическо присъствие по пътя към истината

Преди четири години душата на писателката намери покой в Бразилия

 

На днешния ден, 27 юни, през 2012 година в Бразилия издъхва писателката Свобода Бъчварова, автор на "Великденска ваканция", "Литургия за Илинден", "Жребият", "Гонитбата", "Наследникът", "Приключенията на Фильо и Макензен", "Телеграма с много неизвестни", "Опасен чар", "Земя за прицел" и "По особено мъчителен начин…".

Свобода Тодорова Бъчварова се ражда на 11 януари 1925 г. в град Горна Джумая (Благоевград). С подчертано леви убеждения, семейството е принудено да напусне страната след Септемврийското въстание и Деветоюнския преврат през 1925 г. и да се установи първо Виена, а после Франция. В последствие всички от фамилия Бъчварови са екстрадирани в Белгия, а в България бащата на писателката получава задочно смъртна присъда.

Тъй като малката Свобода често боледува, майка ѝ се възползва от амнистията за жените емигрантки и се завръща в България заедно с нея, а бащата на бъдещата писателка остава в Белгия. Когато заминава да следва естетика в Ленинград след 9 септември 1944-а, бързо осъзнава, че действителността в СССР е съвсем различна от тази, която си представя татко ѝ. С нови познания и мироглед тя се завръща в България и през 50-те вече е на работа в културния отдел на "Работническо дело". Използвайки вестника като платформа за прокламиране на своите идеи, Бъчварова попада в интелектуалния кръг, който споделят Панчо Панчев, Иван Кирилов, Васил Джерекаров, Владимир Найденов, Радой Ралин, Добри Жотев, Блага Димитрова и Иван Радоев.

През 70-те и 80-те, златните години на българското кино, Свобода Бъчварова интензивно се занимава с филмова редакторска работа и става ръководител на творческия колектив "Хемус". Ще запомним работата ѝ с режисьора Георги Дюлгеров и Руси Чанев във  филма "Мера според мера" по неин сценарий, направен по романа ѝ "Литургия за Илинден". Ще я запомним и със сценариите на "Между релсите" с режисьор Вили Цанков (получил международна награда „Златен лъв“ на кинофестивала във Венеция), с "Жребият", "Опасен чар", "Не знам, не чух, не видях", "Фильо и Макензен", "Бой последен", "Спомен", "На всеки километър" – все филми по неин сценарий или по нейни книги. Редактор е на филмите "Авантаж", "Лачените обувки на незнайния воин", "Мъжки времена", "Козият рог", "Господин за един ден", "Няма нищо по-хубаво от лошото време" и "Таралежите се раждат без бодли".

След като е уволнена от Българската кинематография, Свобода Бъчварова заминава при дъщеря си Елица в Бразилия. Там и довършва започнатият през 70-те роман от три части „По особено мъчителен начин“, посветен на нейните родители. За книгата самата писателка споделя: „Събирах материали за книгата още през 50-те години, изхождайки от позицията, че народ, който не познава миналото си, е принуден да го преживее отново. Миналото е едно органическо присъствие по пътя към истината.“

По случай 80-годишнината на писателката, през 2005 г. президентът Георги Първанов ѝ връчва най-високото държавно отличие Орден „Стара планина“.

 

Представяме ви цитати на Свобода Бъчварова от „Приключенията на Фильо и Макензен“:

„По балконите на голямата къща се вееше бельото на обитателите, полюшвано от вятъра като знамена на крайцер, тръгнал на официално посещение в чужда страна. Съдейки по количеството на тия знамена, можеше да се предположи, че екипажът е твърде многоброен, а качеството на бельото и разноцветните кръпки по него издаваха, че обитателите не принадлежат към френския двор, а са като по-голямата част от човечеството.“

„Слънцето още не се бе показало зад високия хълм над града, но животът бе започнал. Първо се обадиха петлите, после кокошките, кравите, конете, кучетата… А някъде отдалеч се носеше квиченето на свиня, която, като най-невъздържана, напомняше на човека — господар на вселената, — че е поел грижата за животинското царство. Ако не възпитанието, то поне изхранването му.“

„Според мене човечеството се дели на две: от една страна са децата, от другата — възрастните. При това делене годините нямат никакво значение. Истинските деца знаят до края на живота си, че са деца и даже когато пораснат, скрито си пеят детски песнички. Ако им падне, играят и на народна топка, и на прескочикобила, и така нататък… Само че се срамуват от другата част на човечеството, които не са деца и ни наричат „мили“. Имах баба, която напълно ми уйдисваше на всичко като дете. Тя беше от нашата партия. И умря като дете на 93 години!…“

 

Борис Белев, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)