Петък, 21 Септември 2018
„Не може да се изгради семейно щастие върху крилцата на пеперуда, дори ако се залеят с цимент…”

„Не може да се изгради семейно щастие върху крилцата на пеперуда, дори ако се залеят с цимент…”

Откъс от романа „Живот на заем” на Ерих Мария Ремарк, писателят, когото винаги ще четат и препрочитат, защото взима щедро на заем от живота всяка своя дума, превръщайки я в дума на всеки читател

 

„Защо всички те винаги искат да променят живота си? — мислеше Лилиан. — Защо се мъчат да променят тъкмо онова, с което са спечелили една жена? Не им ли минава през ум, че така могат да я загубят? Дори Марио пожела в последния момент да се откаже от съществованието си на жиголо и да започне с мене почтен живот. А сега и Клерфе, който си мисли, че ме обича и когото обичах, защото ми се струваше, че и той като мене няма бъдеще. Ето сега и той прави завой и на всичко отгоре очаква да се зарадвам.“

— Неведнъж съм си мислила дали хора като нас трябва да се женят — каза тя. — И никое от обичайните съображения не ми се е видяло достатъчно убедително. Най-малко онова, което ми изложи веднъж един болен шахматист — че в минути на страх от смъртта било хубаво да имаш някой близък край себе си. Не знам дали е вярно, но ми се струва, че в подобен момент човек е така безнадеждно сам, че не забелязва нищо, ако ще цяла тълпа близки да се струпат край леглото му. Камила Албеи, която умря в санаториума, мечтаеше поне един от любовниците й да бъде при нея, когато настъпи краят, и с големи усилия поддържаше отношения едновременно с трима, като се бе погрижила в течение на деня всеки един от тях да се появява край леглото й. Своя последен роман с един противен нахалник тя проточи свръх всякаква мярка именно по тази причина… Камила Албеи бе прегазена от един камион на тихата селска уличка и умря половин час след това. Край нея не бил никой от близките й, дори онзи нахалник — в момента той си седял в сладкарница „Луфт“, където никой не би се сетил да го потърси, и се тъпчел с шоколадови пасти със сметана. Ръката на Камила държал селският полицай, когото тя видяла за пръв и последен път през живота си. И му била толкова благодарна, че се опитала да му целуне ръката.

— Лилиан — каза Клерфе спокойно. — Защо през цялото време се отклоняваш от отговора?

Тя сложи гребена си на масичката.

— Нима не разбираш? Какво всъщност ни свързва, Клерфе? Нас ни събра случаят. Защо не искаш да оставиш нещата, каквито са?

— Искам да те задържа, доколкото мога. Всичко е съвсем просто, не намираш ли?

— Не. По този начин не може да се задържи нищо.

— Добре. Тогава да го кажем другояче. Не желая повече да живея, както досега.

— Искаш да се оттеглиш на спокойствие ли?

Той погледна разхвърляното легло.

— Ти винаги умееш да намериш най-отвратителните думи. Позволи ми да ги заменя с други. Обичам те и искам да живея с тебе. Можеш да се надсмееш и над това.

— Никога не съм се надсмивала над подобни неща. — Тя вдигна поглед. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ах, Клерфе! Какви са всички тези глупости?

— Права си. — Той се изправи и взе ръцете й в своите. — Толкова сигурни бяхме, че с нас това никога не може да се случи.

— Остави нещата каквито са! Моля те! Не разрушавай нищо!

— Какво мога да разруша?

„Всичко — помисли тя. — В Тулуза не може да се изгради семейно щастие върху крилцата на пеперуда, дори ако се залеят с цимент. Как само заслепява егоизмът! Ако се касаеше за някой друг мъж, Клерфе щеше веднага да ме разбере, но по отношение на себе си е направо сляп.“

— Аз съм болна, Клерфе — каза колебливо Лилиан най-после.

— Това е още едно основание да не бъдеш сама. Тя замълча. „Борис — помисли тя — би ме разбрал. Сега Клерфе говори като него. Но той не е Борис.“

© Превод от немски: Венцеслав Константинов

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)