Събота, 22 Септември 2018
„Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”

„Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”

Ерих Фром си задава въпроса какво все пак представлява истинската любов и се опитва да даде своя уникален отговор в „Изкуството да обичаш”

Любовта е дейност, а не пасивен афект; тя е “участвам”, не “хлътвам”. Най-общо казано, действеният характер на любовта може да бъде изразен с твърдението, че да обичаш, означава преди всичко даване, а не получаване.

Какво е даване? Макар че отговорът на този въпрос изглежда прост, той е пълен с двусмислици и затруднения. Най-широко разпространената заблуда е онази, която приема, че да даваш означава, “да се откажеш от” нещо, да се лишиш от нещо, да го пожертваш. Само онзи, чийто характер не се е развил отвъд нагласата на получаването, експлоатирането, скъперничеството, преживява акта на даването по този начин. Пазарно ориентираният индивид е готов да дава, но само в замяна на получаване; ако дава без да получава, той би се почувствал измамен. Хората, чиято основна нагласа е несъзидетелната, възприемат даването като обедняване. Затова повечето хора от този тип отказват да дават.

За съзидателния индивид даването има съвсем различно значение. Даването е висшият израз на могъщество. “Чрез самия акт на даването, аз преживявам своята сила, своето богаство, своята власт. Това преживяване на нарастнала жизненост и могъщество ме изпълва с радост. Аз се чувствам преизпълнен, щедър, жив, значи – щастлив.” Даването радва повече отколкото получаването не защото е лишаване, а защото актът на даването изразява твоята истинска жизненост.

В областта на материалното да даваш означава да си богат. Богат не е онзи, който има много, а онзи, който дава много. Онзи скъперник, който се разкъсва от тревоги да не загуби нещо, е психологически погледнато бедняк, независимо колко има. Който може да дава от себе си, е богат. Той се преживява като човек, способен да допринесе с нещо за другите. Само лишеният от всичко, отиващо отвъд нужното за задоволяване елементарните необходимости на съществуването, не може да се наслади на акта да дава материални неща.

Най-важната област на даване обаче не е материалното, а собствено човешкото царство. Какво дава един човек на друг човек? Той дава самия себе си, най-ценното, което има - своя живот. Това не означава непременно, че жертва живота си за другия, а че го дарява с жизнената си искрица, той му дава от своите радост, интерес, разбиране, знания, чувство за хумор, тъга – всички изрази и прояви на онова, което го прави жив. Така давайки от своя живот, човек обогатява другия, засилва неговата жизнеспособност, засилвайки собствената си жизнеспособност. Човек не дава, за да получи; самото даване е висша радост. Но давайки, човек не може да не пробуди за живот нещо у другия, и пробуденото за живот се връща обратно при него; даваш ли от сърце, със сигурност ще бъдеш овъзмезден. Да даваш означава да подтикнеш и другия да го прави и тогава двамата споделяте радостта от онова, което сте създали. В акта на даването нещо се ражда и двамата участници са благодарни заради сътвореното за тях.

Способността да обичаш като акт на даване зависи от характеровото развитие на личността. Тя предполага достигането на предимно съзидателна ориентация; при нея индивидът е превъзмогнал зависимостта, нарцистичното всемогъщество, желанието да използва другите или пък да трупа, той е добил увереност в своите собствени човешки сили, смелост да разчита на силите си за постигането на своите цели. При липсата на тези качества той ще се страхува да се отдава – значи да обича.

© „Фром за любовта”

AFISH.BG