Петък, 24 Ноември 2017
Преди 620 години Джефри Чосър представя своите „Кентърбърийски разкази”  в двора на Ричард Втори

Преди 620 години Джефри Чосър представя своите „Кентърбърийски разкази” в двора на Ричард Втори

„Кентърбърийски разкази” е сборник от разкази, написани от английския писател и поет Джефри Чосър в края на 14 век.

Книгата е уникална с това, че е първата създадена на разговорен английски език, а не на използваните за работа тогава латински или френски.

Сборникът е приет за една от най-важните творби в английската литература, защото не само бива определян като развлекателен от читателите, но и защото предоставя много възможности за интерпретация.

„Кентърбърийски разкази” е колекция от истории, изградена под формата на композиционна рамка, много често срещан и отдавна установен жанр по онова време.

Разказите на Чосър се различават много от повечето други колекции на истории, заради голямата си вариация. Повечето колекции на истории са фокусирани върху една тема, обикновено религиозна. Дори в „Декамерон” разказвачите са задължени да се придържат към темата, определена за дадения ден. Идеята на поклонничеството да събере толкова различни хора за литературни цели също е било невиждано дотогава. Въвеждането на конкуренция между приказките окуражава читателя да сравнява разказите в цялото им разнообразие и позволява на Чосър да демонстрира уменията си в различни жанрове и литературни форми.

Структурата на „Разказите” е до голяма степен линейна.

В „Пролога” Чосър описва не историите, които ще бъдат разказани, а хората, които ще ги разказват, ставайки ясно, че структурата ще зависи от героите, а не от обща тема. Тази идея е подсилена, когато Мелничарят се намесва, за да разкаже историята си, след като Рицарят е приключил своята. Благодарение на намесата на Мелничаря става ясно, че структурата ще бъде изоставена в ползва на свободната и открита размяна на истории от всичките присъстващи класи. Общи теми и гледни точки възникват докато разказвачите казват историите си, на които другите герои отговарят със свои собствени истории, понякога след дълго отклонение, в което темата не е била споменавана. Разказите постоянно отразяват конфликта между класите. Например героите са разделени на три различни класи – „тези които се молят“ (духовенството), „тези които се борят“ ( аристокрацията) и „тези които работят“ (обикновеният народ и селяните). Повечето разкази са свързани помежду си от сходни теми.

Всеки от героите на Чосър изразява различно, понякога крайно различно, виждане за реалността. Това създава атмосфера на тестване,на емпатия и релативизъм.

Самият брой на различни лица и истории прави стигането определена истина или реалност невъзможно.

Безспорно „Кентърбърийски разкази” са повлияни от „Декамерон” на Джовани Бокачо. Но самият Бокач е повлиян от „Златното магаре” на Апулей. Или просто – такива истории са се случвали откакто свят светува, само авторите, героите и формите на преразказ се сменят, иначе – нищо ново под слънцето. Докато свят светува.

„… а който все се вайка, че е беден и търси още, е бедняк последен”

Откъс от „Разказът на Батската невяста”

А аз бях млада, пощелива, яка
и весела, бъбрива като сврака.
Щом чуех арфа, в танц се впущах живо
запявах като славейче звънливо,
едва изпила първия стакан.
Метелий, този селяндур презрян,
пребил жена си с хурката, злодея,
че пила вино. Ако бях на нея,
щях силата си с него да опитам.
След виното Венера на̀й почитам.
Че жаждата минава от устата
в опашката — така е при жената.
Тя, щом си сръбне, се предава лесно.
Развратниците знаят туй чудесно.
Но вярвайте, като си спомня само
за веселата младост — мила мамо!
сърцето ми се сгрява във гръдта
и заиграва пак от радостта,
че съм си поживяла както трябва.
Ех, старостта, що всички ни ограбва,
и жар, и красота ще ми отнеме.
По дяволите! Всичко е до време!
Брашното вече ми се свършва май,
но триците ще си продам докрай.

…….

„…Помни, че благородството е звание,
добито от дедите ти с дерзание
и със великодушие, което
за теб е чуждо. Знай, че от небето
се дава благородството, от бога,
а не в наследство — с бащината тога.
Спомни си писаното от Валерий
за Тулий — този, който път намери
от бедността до царския дворец, и
чети Сенека или пък Боеций —
те казват, че човек е благороден,
за благородно дело щом е годен.
Затуй, съпруже мили, в заключение
ще кажа, че родът ми без съмнение
не е богат, но ти бъди спокоен.
Ще моля бога със живот достоен
и честен да ме отличи. Тогаз
ще стана благородница и аз.
За бедността ми ти ме укори.
Христос, самият божи син дори
във бедност предпочете да живее,
но аз не вярвам някой да посмее
да каже, че Исус си е избрал
живот порочен и греховен дял.
Дори Сенека, този ум дълбок,
е рекъл: „Бедността не е порок.”
Богат е онзи, дето се не въси,
макар да няма риза на гърба си,
а който все се вайка, че е беден
и търси още, е бедняк последен.
Щом някой няма грош, но пак нехае
от всички по-богат е той. Така е.
Беднякът няма грижа, ни тъга.
Сам Ювенал е казал на шега:
„На път беднякът пее и танцува —
нали от обир той не се страхува.”
Да, бедността е благо над благата,
от мъките избавя тя сърцата
и с мъдрост надарява милостиво
онези, що я носят търпеливо.
Съкровище е бедността, имане,
което все при теб ще си остане.
Във бедността смиреният познава
и себе си, и божията слава.
По-точно от стъкло вълшебно даже
другарите ти тя ще ти покаже.
Ха затова бъди така добър
и бедността ми не закачай, сър.
Накрая стара ти ме назова.
Дори ако по книга за това
не си се учил, чувал си досита,
че младият е длъжен да почита
старика и баща да го зове.
Тъй пишат всички мъдри умове.
А външността ми да не те тревожи,
красавицата може да ти сложи
рога, а грозотата с възрастта
са стражите на благоверността.
Но аз познавам светските ти страсти,
затуй ще ги задоволя отчасти.
Ти само ми кажи каква да бъда —
такава стара, грозна, плоскогръда,
ала до гроба на мъжа си вярна,
безропотна, послушна, благодарна,
или пък млада, свежа и красива,
но не особено благочестива
ни у дома, ни дето да било.
Е хайде, избери едното зло.”

Превод от английски: Александър Шурбанов

Джефри Чосър, „Кентърбърийски разкази”

AFISH.BG