Сряда, 25 Ноември 2020
Теодор Траянов – поетът, който бил и блестящ шахматист

Теодор Траянов – поетът, който бил и блестящ шахматист

Неговото стихотворение „Новият ден” поставя началото ни символизма у нас, а авторът си отива на днешния ден през 1945 г.

 

Има едно стихотворение от зората на ХХ век, което прокарва пътя на цяло направление в българската литература. Само две строфи е написал Теодор Траянов, но те се превръщат в ново начало на част от най-чувствителните ни поети от тази епоха. Нека го припомним в деня, 15 януари, в който преди 72 години той си тръгва от света на живите преди :

НОВИЯТ ДЕН


Под глух тътнеж просторът цял трепери,

звезди отскачат в пътя замъглен

и през разтворени железни двери

сред златен прах пристига новий ден.

Подава свойта празна чаша, гледа

дали нектар зората ще налей,

а тя целува го, изчезва бледа,

далек се само нейний плащ белей.

Когато „Новият ден” вижда бял свят в сп. „Художник” през 1905 г., мнозина критици (най-вече от кръга около сп. „Хиперион”) го определят като начало на символистичното направление в България. А Иван Радославов буквално провъзгласява младия поет Теодор Траянов за създател на нова епоха в българската литература.

Теодор Траянов (вдясно) заедно със съмишлениците си от „Хиперион” Иван Радославов, Вичо Иванов, Моис Бенароя и Мирослав Минев през 1928 г.

Ето какво пише Цв. Атанасова в статията за него, публикувана в „Речник по нова българска литература (1978 - 1992)”, издание на „Хемус”, 1994: „Траянов е най-последователният български поет символист, за когото символизмът е преди всичко философия. Творец с високо самосъзнание; символистичната му поетика е по-скоро от рационален, отколкото от интуитивен тип. Траянов, заедно с П. К. Яворов, е родоначалник на българския символизъм (…) Цялото му творчество е подчинено на стройна концепция – постигане на универсалното чрез пълното изживяване на индивидуализма („Regina mortua”, „Химни и балади”) и чрез превъплъщаване на българския дух, отразен в „историческата съдба” („Български балади”), „националния мит” („Романтични песни”) и „националния гений” („Пантеон”).

Като отхвърля непосредната изповедност, поетът дири надличностното, космичното, трансценденталното. Стремежът му да проникне в мистично-ирационалните видения на душата – „мъртвата царкиня”, да проследи подсъзнателния й живот впечатлява повече като идея, отколкото като пластичен израз (…) Сред българските символисти Траянов се откроява с богоборческия и жизнеутвърждаващ дух на поезията си. Той съчетава българската магика и месианство (символ на източното присъствие в българската съдба и характер) с романтичен титанизъм (символ на „освободения” европейски човек)…

 

Теодор Траянов е роден на 30 януари 1882 г. в Пазарджик в семейството на съдия и учителка. Корените на рода му се в Кожле, Македония. Теодор завършва Първа мъжка гимназия в София през 1899 г. и постъпва като студент във Физико-математическия факултет на Софийския университет. Учи там само два семестъра, защото през 1900-ата е приет във Висшето техническо училище във Виена. Дипломира се като архитект през 1908 г., но не остава дълго там – връща се в България през 1912-1913 г. отива на фронта като доброволец в двете балкански войни.

По-късно Траянов заема дипломатически длъжности в Българската легация във Виена (1914-1920) и в Българското генерално консулство в Бреслау (Вроцлав, 1922). Дипломатическата му кариера е прекъсната през 1923 г. от правителството на Александър Цанков, след което поетът се отдава изцяло на учителска (седем години в Първа мъжка гимназия в София) и на литературна дейност.

Всъщност първите му стихове излизат още през 1899 г. в сп. „Смях”. Сътрудничи на списанията „Българска сбирка”, „Наш живот”, „Демократически преглед”, „Художник”, „Ново общество”, „Съвременник”, „Съвременна мисъл”, „Свобода”, „Везни”, „Хиперион”, „Модерно изкуство”, на вестниците „Ден”, „Оса”, „Епоха”, „Мисъл”, „Литературен живот” и др. Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов редактира през 1922–1931 най-голямото българско символистично списание – „Хиперион”.

Траянов се учи и следва принципите на немски философи като Фихте, Хегел, Хусерл, Ницше; във Виена е приет от артистична бохема, свързва се с писатели като Райнер Мария Рилке, Артур Шницлер, Хуго фон Хофманстал, Стефан Георге, Херман Бар и др. Негова драматизация (пантомима) на „Младият крал“ от Оскар Уайлд (музика Д. Караджов) е поставена във Фолксопер (1914). Превежда драмите „Ричард III“ от Шекспир, „Фиеско“ от Шилер, „Шутът Тантрис“ от Е. Хард, „Принц фон Хомбург“ от Хайнрих фон Клайст, които са поставяни в Народния театър в София. Пише под редица псевдоними като Анжар, Т. Мур, Т. Т., Т. Тр.

Теодор Траянов (в средата) с шахматиста Алфред Пинкас (1922).

Малцина знаят, че поетът, дипломат и архитект Теодор Траянов е бил и изключителен шахматист. Заниманията му датират още ученическите години в Първа мъжка гимназия под влиянието на тогавашния директор Кунчо Кутинчев. През 1907 г. печели първото неофициално първенство по шахмат, провело се в кафене „Смолницки”, и побеждава във всички партии. През 1931 г. става председател на новоучредения Българския шахматен съюз, а на 13 април 1936 г. преви реми не с кого да е, а със самия Александър Алехин по време на сеанса му в София.

В „Избрани партии на български шахматисти” от Павел Иванов (1966 г.), на челно място са и две партии на поета-шахматист. Павел Иванов и сега е на мнение, че “специално една от тях – тази срещу А. Пинкас – представлява връх на майсторството и всеки голям шахматист би бил горд с подобна партия”, пише в спомените си за своя чичо Васил Траянов (в. "Народен спорт", 1982 г). “Той винаги е бил много обичан и ценен в нашите среди”, пък са думите на многократният шампион на България Александър Цветков.

По повод годишнината от смъртта на Теодор Траянов припомняме още няколко от негови стихотворения:

ТИ ДОЙДЕ

Ти до̀йде, чисто, предано създание,

като сестра при своя тъжен брат,

превърза с къдра светла черни рани,

помилва ги с дъха на вечен цвят.

Ти до̀йде пееща, и твойта песен

хор ангели подлавяха далек,

ти до̀йде тиха, като тъжна есен,

разсветна и потъна като ек.

Ти до̀йде и отмина, и след тебе

веявици разстилат бял саван,

отмина ти и първий сняг погреба

последен сън, едва що заживян.

 

ВЪПЛЪТЕНИ ЧУДЕСА

Живеем с теб в безсенчести минути,

загледани в надгробните звезди,

че може би в зараслите следи

отсянката на първий грях се лута!

Живеем с теб у идола, изваян

от пепелта на жертвеник срутен!

От първа обич, месецът, пленен,

посребря тихо наший мир безкраен!

Живеем с теб в последно прояснение,

да всеки образ таен мир таи,

в душите мълком извор чист струи

лъчи от чудесата въплътени!

Живеем с теб, един от друг опити,

сред пееща ефирна красота,

последната и първата мечта

с трептящи жици свързват ни душите!

Живеем с теб в изкупен мир, където

започва и завършва всеки сън,

и всяка вечер синкав звезден звън

повежда ни блаженни към небето!

 

ЧУЧУЛИГА

Възлита лъч из нощни кръгозори,

пронизва мрака възгорял рубин,

безкраен здрач безшумно се разтвори,

извишен свод се ширна ведросин.

Подзема химни волна чучулига

(сърце, възмогнато на болки, пей!),

възлита, своята мечта достига,

в лъчиста мрежа тихо се люлей.

 

НЕ ПИТАЙ

Не питай защо потъмняха

лъчите на светла любов,

защо сме по-бледни и плахи

от нощем подгонений лов,

защо ни луната поглежда

с печал като болни деца

и буди неверни надежди

в залюбени смътно сърца,

а тихо запей за болежки,

що дебнат след всяка мечта,

запей ми за розите тежки,

що сее в душата смъртта.

 

СМЪРТ


Потъва есенния ден последен,

зад приказни далечни планини,

по черните безкрайни равнини

отпадат сънища със образ бледен.

Из мрачините вятърът понесен,

замлъкне, ту подхване зимна песен.

Подемат се надгробни песнопения,

зад планини загасва жъртвен плам,

напразно погледът предсмъртен там

гадае свойте тайни нерешени.

Смъртта надниква, лист по лист се рони,

скрибуцат, глухо стенат голи клони.

 

ПРЕЗ ЗИМНА НОЩ


На запад гасне светла есен,

далеко зимна нощ тъмней,

в полето пусто кротка песен

приспивно вейките люлей.

Полека снежен хлад полъхна,

полягат сухите треви,

самата есен ли въздъхна,

сърце ли сбогом промълви?

Помръкна радостта измама,

пресъхна нейния поток,

грядущето е сянка няма,

а миналото - сън дълбок.

 

На заглавната снимка - поетът Теодор Траянов и актрисата Дора Дюстабанова, с която го свързва романтична връзка

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)