Сряда, 20 Ноември 2019
Йордан Стубел, с когото израснаха поколения българчета

Йордан Стубел, с когото израснаха поколения българчета

Поетът, чиито приказки с картинки излизат в първопроходеца на комиксите у нас „Чуден свят”, си отива на днешния ден преди 64 години

 

Колко е важно да пишеш за деца? Това знаят само истинските детски писатели и техните малки читатели. Няма по-искрена любов от тази, която са получавали поети като Дора Габе и Леда Милева, като Ран Босилек и Ангел Каралийчев… И Йордан Стубел, разбира се – позабравеният поет, с чиито стихове и истории в картинки от поредицата „Чуден свят” порастват няколко поколения любопитковци в България.

Вдигате рамете? Не се сещате? Ето само една малка „тайна” – той е сред пионерите на българския комикс, изключетелен поет, който обръща гръб на любовната лирика и започва да твори за най-малките. Защо? Ето какво пише Йордан Стубел за детската литература в сп. „Златорог” още през 1925 г.:

Някога нашето детинство измина на улицата под сливите и лястовичите гнезда. Замеряхме врабчетата, гонехме пеперудите и посрещахме първите щъркели все там – на улицата. Чак късно привечер идваха часовете на приказките от „Хиляда и една нощ” и странните приключения на „Робинзон”, „Тома Сойер” или „Крал Мидаса”. Детското ни въображение нелесно се насищаше и затова търсехме и четяхме каквото ни падне на ръка. Ненавреме, още твърде малки, увличаха ни романите на Майн Рид, живеехме с невъобразимите утопии и фантазии на Жул Верна или изтръпвахме от мистерията на Стивенсоновото „Пиратско гнездо”. Двете детски списания „Звездица” и „Младина” даваха много малко. Те се прочитаха бърже - а после?
Не стигаше, защото не отделяха много време за детето, за неговата скрита жажда и необятно въображение. Тогава все още беше тайна малката душа. Мъчно се докосваха до нея, не я разбираха. В доброто си желание неопитният педагог я тероризираше, а майката често пъти оставаше чужда. Така растяхме ний, почти самотни, с неопределено стремление към света и нещата…”

Може би именно тази обич към „малката душа” го кара да смени посоката. Стубел издава две стихосбирки с интимна лирика „Съдба” (1925) и „Сиротински песни” (1934), в която е публикуван и цикълът „Шуми Марица”, посветен на Септемврийското въстание от 1923 г., преди да направя рязък завой и да се посвети на писането за деца. Той е не само великолепен поет, с чиито рими отрастват поколения българчета, а редактор и автор на илюстрования забавен вестник за разкази в картинки „Чуден свят”, който е „одобрен и препоръчан от Министерството на народната просвета с окръжно 882-22, II. 1941 г.” (първопроходецът в комикисите у нас).

Стубел е артистичният псевдоним на писателя Йордан Иванов Бакалов. Той е роден в София на 19 февруари 1897 г., но корените му водят към стар и заможен еленски род. Негов баща е Иванчо х. Николов Бакалов (мюдюрин в Трявна по време на Априлското въстание), а чичовците му са все образовани родолюбци – Йорданчо паша и Пенчо ефенди. Писателят е кръстен на чичо си Йордан, който след освобождението е назначен за моавин в Русе, преместен през 1876-а за каймакамин в Габрово, спасен благодарение на него от „разорение и сеч”. Другият чичо – Пенчо Бакалов, пък е бил моавин в Търново и мирови съдия в Елена.
Бъдещият именит поет завършва гимназия в Елена, после учи право в Софийския университет (1920-1921), но не се дипломира. Просто се отдава на литературата. След края на войните сътрудничи на вестниците „Българан” и „Български воин” и списанията „Сила”, „Листопад”, „Ек”, „Златорог”, „Везни”… Именно в „Златорог” публикува голяма част от творбите си – повече от 17 поетични цикъла. А от 1930 г., заедно с Георги Константинов и Никола Фурнаджиев, става редактор на елитния литературен седмичник „Съвременник”.

Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог”, 1925-1927 г. – Йордан Стубел е третият от ляво надясно на първия ред. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Голямата му любов обаче си остават децата, затова сътрудничи на почти всички детски литературни издания. Съставя сборниците „Златни дни” (1933) и „Сговорна дружина планина минава” (1934, съвместно със Светослав Минков). Негови са книгите „Веселите роднини” (поеми, 1926, 1929), „Шарена книжка” (1929); „Дим се дигна” (народна песен, 1931), „Скитница-игла” (поема за деца, 1931); „Господин Свинчок, г-жа Свинка и двете палави свинчета, палави братлета” (1932), „Златната катеричка” (игра в пет картини, 1933), „Лакомият Живко” (1935), „Щурче свири” (1936), „Лудориите на Писана” (поеми, 1937), „Сурва, сурва година” (1938), „Бяла Коледа” (1939); „Богородична люлка” (1940)…

Издава още „Басни по Лафонтена” (в съавторство със Славчо Красински, 1938). Съставител е на сборника „Народни религиозни песни” (1938), а след смъртта му на 30 декември 1952 г. в София, посмъртно излизат „Дядо Сладкодумко” (приказки, 1953), „Родна книга” (1953); „Г-н Свинчок…” (ІІ издание, 1954); „Лама троеглава” (ІІ издание, 1954), „Щъркова люлчица” (ІІ издание, 1966), „Листило клонче” (избрани стихове за деца, 1975), „Кос, предвестник, я запей” (1994) и др.

Дора Габе и Йордан Стубел - влюбени през 20-те години на ХХ век

Йордан Стубел е преди всичко детски поет”, казва поетесата Дора Габе – негова голяма любов, на която посвещава част от стихотворенията от първата книга „Съдба”. А приятелят Станчо Визирев обобщава: „Не само в забави, игри и веселби протича животът на децата. Често пъти те се замислят и върху тези неща, в които не със засмени очи се вглеждаме. В такива случаи Стубел, без да изменя своя лек начин на разказване, отговаря сърдечно и топло на тази нужда на децата – да чуят нещо, да научат нещо, да се замислят върху нещо.” Защото „чичо Стубел” им разказва за български земи край Струма и Ерма, между Дунава и Черно море…

Героите в стихотворенията на Стубел са обикновено животни, насекоми, птички, цветя, които живеят, бръмчат, прелитат в „Снежко-Белодрешко”, „Старо-харо”, „Маца-Каракаца”, „Шушул-мушул-шушулак”… Сред най-обичаната от децата си остава поемата „Господин Свинчок…” с прекрасните илюстрации на Илия Бешков. Поетът и художникът са близки приятели и заедно работят в много от книжките на Стубел през 40-те години на ХХ век.

Баща ми беше човек бохем – весел, обичаше празниците – разказва за Йордан Стубел неговата дъщеря Яна. – А майка ми беше по-затворена, но прекрасно се разбираха. Тя повече си стоеше с мен вкъщи, когато той излизаше. Двамата дружаха много със семейството на Ангел Каралийчев и жена му Вела, които им бяха кумове. Родителите ми дружаха с критика Владимир Василев и жена му Цвета. Критикът много харесваше цикъла „Сиротински песни” на татко…

Вярно е, че част от неговото творчество е посветено на нашите православни празници – Великден, Коледа, Гергьовден. И особено съм щастлива, че те сега отново се четат от нашите внуци. В тях се чувства такова голямо настроение. Ето, книжката „Празнично звънче”, издадена през 1947 г., е посветена на тези празници. Сега използват и преиздават някои стихотворения от нея. Искам да прочета едно от тях, което е много характерно: „Ти елхице сребролиста / дребен маргар и мъниста / кой те украси богато / и дари звезди и злато? / Снощи щом заспа гората / чух молитва в тишината. / Ангели господни спряха / и с овчарите запяха.” Това не е религиозна поезия, това са стихове, които внушават доброта, светли чувства, честност, уважение към нашите християнски традиции. Едно от най-известните му стихотворения за Баба Марта е песен. - Той е писател, отдаден изцяло на децата, на семейството и на българските традиции. Така съм го запомнила.”

Заради поетичните си позиции в сп. „Златорог” Стубел е обявен от марксистите във формализъм. След 9 септември 1944 г. е осъден от Народния съд. Прекарва една година в затвора и се разболява от туберкулоза. След глоба от 1000 лв. е освободен, но до края на живота му през 1952 г. не са публикувани негови творби.

 

По повод годишнината от смъртта на Йордан Стубел, предлагаме негови стихове посветени на коледно-новогодишните празници:

БЪДНИ ВЕЧЕР

1.

Не помните ли, дни и нощи мои,
когато в самотия изковах
от злато люлка, от сребро повои?

Над схлупените бели ръженици
прелитаха тогава като в сън
снегът и омагьосаните птици…

И ти дойде - сама благословия-
с виялицата, с пламъка горящ
на бъдника - о, пресвета Мария!

Като пчели-искри неугасими
огряха моя път - и досега
не ги стопи снегът на много зими…

Не ги засипа преспа- ден нелесен.
О, нощ света, в която се роди
и се превърна бъдникът на песен!…

2.

Над Тракия равна тъй никога не е валяло
и не е било така неизгледно и бяло…
А пътят далечен, довчера забравен и кален,
гори и изгаря от нашия бъдник запален.

Там майката свята ще мине - и Тунджа, Марица
ще спрат, ще огрее над Тракия ясна зорница -
да води нататък, където овчари и стадо
отидоха поклон да сторят на Божето чадо.

След тях ще отидем и ние, о, братя несвесни,
тъй както бащите ни - с дарове, с вяра и песни
да хвърлим дълбоко в браздите каденото жито,
да грейнат зарите на бъдната вечер честито.

3.

Моя мащеха, бяла веявице,
до прага на кошарата спряла
и едничка Света Богородице,
над кандилото снощи огряла!

Чудодейна ела до огнището,
освети и поля, и тъмници -
както някога нека от бъдника
станат искрите алени птици.

Песента им да стигне до хората,
проста радост у тях да намеря.
Тая нощ у дома, на трапезата,
Дядо Господ със мен ще вечеря…

-Заповядай, Дядо Господи,
ето хлебец и солчица…
В бъклицата пее виното,
ври в котлето кървавица…

Прикади софрата, житото
и да споменеме всички.
Ний те чакаме в колибата
двама със вълка самички.

Ти да ми простиш измамите,
мойте грехове човешки,
аз да те гостя сирашката
с радости и мъки тежки…

Прикани се, Дядо Господи,
хлебец, вино, кървавица…
Мен ми стига от трапезата
твойта мъничка трошица…

4.

Засипа сняг и побеляха
замислени полета, хижи…
Сега под сламената стряха
заспете, мои грижи…

Приготвих вино, хляб, постеля,
накладох огън светлоален
и бди сега Света Неделя
над Бъдника запален.

А искрите летят и ето -
горят пламтящи, благовестни,
горят и тая нощ в сърцето
те станаха на песни…

Горете, искри, и летете,
и стигнете ли небесата,
вий Млада Бога поздравете
и нашта Майка Свята!

5.

На твойта светла бъдна песен
сърцето ни не се насища,
когато преспите навеят
и спрат пред нашите огнища.

И новите надежди греят
със нова радост във душите,
като гора през ранна пролет,
като снегът по планините.

Ти, Коледа благословена,
ти, ден едничък без тревога,
когато всеки се докосва
до люлката на Млада Бога.

А Богородица ни гледа
и пита, гали, обещава,
и над кошари и колиби
звездата Божия огрява.

Тогава неизгледно става
от светлина и сняг полето
и виждаш в себе си надежда-
с любов и вяра във сърцето…

6.

Мини и отмини ти, ден безумен,
без радост ден, без въздух, сив, куршумен…
Да дойде друг, макар и пак орисан,
но с вярата и с твойта кръв написан.

Нали в света широк и неизгледен,
Господни Сине, Ти роди се беден?
И всички земни пътища се сляха
в една любов под яслената стряха.

От нея нощ до вечната, отвъдна,
затуй у нас гори звездата бъдна
и в хижите потомството люлее
над люлката щом майката запее:

-Нани, маминото чедо,
Ой Коледо, мой Коледо!
Пеленки съм ти ушила
не от злато, не от свила,
а от чер коноп тъкани -
нани ми, душице, нани!

Света Петка те люлее,
Богородица ти пее,
Нани, чедо во Христе,
спи ми, мамино дете!

Нани, нани, златно чедо,
ой Коледо, мой Коледо!…

7.

Води ни, ти, звезда, води ни,
животът ни под теб да мине,
да стигнем чудните кошари
и тримата овчари…

Че там едно дръвце клонато
листило снощи чисто злато -
под него ангелите пеят
и люлчица люлеят.

Там слушат онемели всички -
гората, сребърните птички
и по-честита е земята
от тая песен свята.

А щом камбаната удари,
ще я повторят коледари,
ще екнат хижите, полето -
високо до небето…

8.

Вейте, преспи, вейте, нощи!
Ето ний сме будни още
и не иде сън за нас
от виелици и мраз.
Нали Бъдникът запален
става все по-светлоален
и в огнището гори
с чудни огнени искри!
Нали във душите грее
и ни радва, и ни пее,
че роди се Боже Чедо,
ой Коледо, мой Коледо!
И за тая песен свята
няма синор на земята,
няма царство и предел -
като звезден път изгрел,
като светла Божа птица,
там, зад тъжната Марица
и зад Бялото море
ще огрее и ще спре.
И клепало ще удари,
и ще екнат коледари,
че се роди Боже Чедо,
ой Коледо, мой Коледо!

 

СУРВА ВЕСЕЛА ГОДИНА

1.

Цъфна клонче във горица,
лист листило по жълтица,
ситен бисер за мерджани
и мъниста за колани.
Мала птичка го съгледа
и повика бяла Неда.
Щом девойка го видяла,
тихом песничка запяла:
- Ой те, клонче сребролисто,
и ти бисер и мънисто,
ще ви нося на честито:
да се роди златно жито,
да се роди по кошари
бяло стадо на овчари,
сладко грозде по лозята,
здраве, радост за децата,
руйно вино на стопани,
дъжд на ниви, на поляни!
Сурва весела година,
до година,
до амина!

2.

Сурва, сурва, сурвакари,
ред по редом, млади, стари,
бийте здраво по гърбина-
да е новата година
плодна, весела и сита
и за всичките честита…

Пейте ниви да са житни
и ливади росни, китни,
да цъфтят божур, калина
и трендафил във градина.

Сурва, сурва, сурвакари,
Пълни весели хамбари,
във котлето кървавица,
на децата по жълтица.
Сурва весела година,
до година,
до амина!

3.

Хей, другари-сурвакари!
Хей, юнаци със калпаци!
Дрян е цъфнал на поляна
с чудно хубава премяна-
всяка клонка позлатена,
всяка пъпка посребрена
с бял варак и мразовина.
Сурва весела година!

Едро жито по хамбари,
тлъсти агнета в кошари,
руйно вино по мазите,
мед и восък по пчелите;
пълна къща със имане,
мир и обич да настане,
да живеят като братя
всички хора по земята,
че земята е градина.
Сурва весела година!
До година, до амина!

4.

Суровачице алена,
много си ми галена -
весела, засмяна,
жълта и пембяна.
Сякаш, че си цвете,
нацъфтяло лете -
божур и калина
в момина градина!

С тебе ще дочакаме
мама да сурвакаме,
татко още баба
да е сладък хляба.
Все да бъдем сити
и да сме честити!

Весела година,
здраве до амина
на деца и птички.
Мир, любов на всички!

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)