Сряда, 23 Май 2018
Дълбоката отговорност да бъдеш цвете

Дълбоката отговорност да бъдеш цвете

За и от чудатата и възхитителна Емили Дикинсън, избрала отшелничеството в името на красотата

 

Емили Дикинсън е странна и чудата, всеобхватна и необозрима, затворена и дълбока, проницателна и проникваща. Приживе издава само 8 стихотворения и то под псевдоним. Тя идва на белия свят на 10 декември през 1830 година в Амхърст, Масачузетс. Израства жива и общителна девойка, леко рижава, с очи (по нейни думи) като „вишновката в чашата на госта”, шеговита, закачлива и дори екзалтирана. Добре образована, завършила във фамилния колеж в родния си град, на 18 години, Емили има своя Бог и отхвърля категорично каноните на пуританската църква. Майката, затворена и сдържана жена, се занимава предимно с градинарство и домакинството. Бащата, пуритан-калвинист, виден адвокат и даже сенатор за две години, е твърде зает с обществени дела. Емили общува най-вече с брат си Остин и сестра си Лавиния, дружелюбна е към децата, особено съседските, както и към някои приятели на баща си.

Около 1860 година тя се самоизолира, води затворен живот, носи само бяло облекло и в последните 15-20 години почти не напуска дома си, превръщайки се в легендарната за Амхърст отшелница, монахиня в бяло. Точно тогава обаче – годините на Гражданската война, е и най-продуктивният й период. В усамотяването си създава повече от 700 стихотворения.

Никога не се омъжва, въпреки че нейните изследователи сочат три адресата на нейната любовна лирика – свещеника Чарлз Уъдсуърт, редактора на вестник „Спрингфилд Републикън” Самуел Боулс и най-вече съдията Оутис Лорд, блестящо образован политически приятел на баща й.

Любовта, природата и смъртта са основни теми в поезията на Емили. Стиховете й са толкова наситени и силни, че й приписват нещастна любов. Което не е далеч от истината. Свещеникът Уъдсуърт заминава със семейството си в Калифорния, а съдията Лорд, бидейки вече вдовец и свободен, дори с намерение за женитба, умира две години след бащата на Емили.

Резултат с изображение за emily dickinson book covers

Представяме ви пет стихотворения от Емили Дикинсън:

 

В цъфтежа е целта. Когато

със своя разум слаб и смътен

цветенце някое съгледаш

и бегло го разгледаш пътем –

 

ти ролята не подозираш

на тази мъничка подробност

в това сияйно сложно дело –

на пеперудата подобно.

 

Да израстеш полека, да напъпиш

навреме и да не измръзнеш –

със червея и зноя да се бориш –

от вятъра да се изплъзнеш –

 

да не измамиш мъдрата природа,

като се трудиш неуморно:

да бъдеш цвете е дълбока

отговорност.

 

***

Аз никоя съм. А ти кой си?

Ти също ли си никой?

Тогава двама сме. Но не издавай -

че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой

- и като жаба мокра -

да казваш цял ден свойто име -

пред възхитена локва!

 

***

Плачът е нещо незначително -

въздишката е нещо дребно.

Но от товара им натрупан

човек умира постепенно.

 

***

От какво се прави ливада?

Нима не знаеш?

Трева –

и една пчела –

и да мечтаеш.

Ако пчелата не пристига –

мечтата стига.

 

***

Душата си избира свое общество –

после вратата захлопва.

В нейното божествено мнозинство

недей се вече натрапва.

 

Тя не се трогва, че от каляската

някой към нея е тичал –

нито, че пред леглото й

император е коленичил.

 

Аз зная – от цяла просторна нация

тя едного ще посочи –

и ще запуши клапите на вниманието си –

като с плочи.

 

Превод на стиховете: Цветан Стоянов; Източник: svobodenpisatel.org

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)