Сряда, 30 Септември 2020
Силвия Плат – родена да изгори, за да свети

Силвия Плат – родена да изгори, за да свети

Авторката на проникновени стихове е родена на днешния ден преди 84 години

 

Можеш да живееш само 30 години, но да оставиш следа, каквато други не могат да изорат и за столетие. Такава е Силвия Плат. Родена американка, но попила и живота на Англия, една от най-ярките жени от средата на ХХ век създава поезия и проза, която вълнува и днес. Сякаш е родена, за да изгори млада. И да продължи да свети.

Силвия Плат идва на белия свят на днешния ден – 27 октомври, през 1932 г. в Бостън, САЩ, в семейство на преселници от Германия. Баща й – Ото Плат, е зоолог и явно отрано възпитава любов към всичко живо у своята чувствителна и талантлива дъщеря. Силвия започва да пише още на 8-годишна възраст и темите й са свързани именно с околния свят.

„Не знам какво ме e тласнало, но пиша поезия от много малка – споделя тя в интервю малко преди смъртта си. – Предполагам, че детските рими са ми харесали и съм си помислила, че и аз бих мога да пиша така. Написах първото си стихотворение, моето първо публикувано стихотворение, когато бях на осем и половина. То излезе в „The BostonTraveller”  и мисля, че оттогава съм професионалист в писането на поезия… Мисля, че за природата - птиците, пчелите, пролетта, есента… всички тези неща са абсолютен дар за човек, който няма никакъв предишен опит в писането. Настъпващата пролет, звездите над нас, първия паднал сняг и така нататък са истински дарове за едно дете, за един млад поет.”

За кратктия си житейски и писателски път тя обаче се превръща в брилянтен творец. А писането като че ли й носи най-великото удоволствие."Не мисля, че бих могла да живея без него - споделя Плат в същото интервю. - То е като вода или хляб, или нещо съществено важно за мен. Чувствам се абсолютно задоволена, когато съм написала стихотворение, когато го пиша - също. С написването на стихотворението, бързо напускаш тялото на поета и се превръщаш в поет в покой, което изобщо не е едно и също нещо. Но мисля, че същинското преживяване на написването на едно стихотворение е нещо великолепно."

През 1955 г. Силвия Плат започва да учи в Кеймбридж. Там се запознава с английския поет Тед Хюз, между тях пламва любов и година по-късно вече са семейство. Раждат им се две деца – Фрида Ребека (през 1960) и Никълъс Фарар (през 1962). Хюз обаче напуска дома, зарязва Плат и децата им заради друга жена.

Психиката на Силвия и без това е лабилна. Правила е опит за самоиубийство на по-млади години, лежала е в психиатрия, но след изневярата на Тед проблемите с контрола над емоциите отново я връхлитат. Писателката изпада в непреодолима депресия и този път успява да сложи край на дните си. Самоубива се с газ на 11 февруари 1963 г.

Гробът на Силвия Плат. Почитатели на поетесата редовно заличавата фамилията Хюз, в знак на гняв към съпруга, предизвикал трагичния й край 

Попитана какво други би правила, ако не бе станала писател, тя казва: "Мисля, че ако трябваше да правя нещо друго, щях да съм доктор. Това е обратното на това да бъдеш писател, предполагам. Когато бях малка, приятелите ми бяха доктори. Слагах си докторската маска, разхождах се наоколо и гледах новородени бебета и отворени трупове. Това ме очароваше, но никога не успях да дисциплинирам себе си до степента, в която можех да науча всичките подробности около това да станеш доктор. Това е един вид опозиция: някой който се занимава директно с човешките преживявания, може да лекува, да кърпи, да помага, този вид неща. Предполагам, че ако имам някаква носталгия, то това е тя, но успокоявам себе си, тъй като познавам много доктори. И бих казала, може би, че съм по-щастлива от това, че пиша за доктори, отколкото да съм доктор." 

Сред най-известните й творби в проза са „Стъкленият похлупак” и „Ариел”, но тя е известна най-вече като поет. Затова в деня на 84-годишнината от рождението й предлагане три стихотворения на Силвия Плат, преведени на български език от Владимир Трендафилов:

 

ОГЛЕДАЛО

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия. 
Попадне ли ми нещо, глътвам го 
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов. 
Не съм жестока. Достоверна съм - 
око на малък бог, четириъгълно. 
Вторачила съм се в отсрещната стена. 
На точици е, розова. Така отдавна гледам, 
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва. 
Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва 
пределите ми за това, което е. 
За миг след туй извръща поглед 
към някой от лъжците - свещите или луната. 
Гърба й виждам и го отразявам точно. 
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце. 
Трябвам й. Тя идва и си тръгва. 
Лицето й замества всяка сутрин мрака. 
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица 
се издига ден след ден към нея - като ужасна риба.

 

КОЛОС

Не ще успея да те събера в едно, 
да те сглобя, скрепя, залепя. 
От огромните ти устни излизат 
грухтене, магарешки рев, куткудякане. 
По-зле е от обор.

Навярно се броиш за оракул, 
за глашатай на мъртвите или някакъв бог. 
От трийсет години се бъхтя 
да изчегъртам от гърлото ти утайката. 
Все толкова ми е умът.

С качета туткал и кофи лизол пълзя 
по стълбички, като мравка в траурни одеяния, 
през буренясалата степ на челото ти 
да реставрирам черепа ти, да лъсна 
плешивите и бели могили на очите ти.

Едно небе, директно от Орестия, 
се изкорубва отгоре ни. О, татко, ей тъй, сам, 
си пълен с мая и история като форум. 
На било с черни кипариси разгъвам обяда си. 
До хоризонта чак си пръснал канелюрните си кости

и акантовите си коси – в старата им анархия. 
Светкавица не би могла 
да удари така разрушително. 
Нощем клеча на завет в лявото 
ти ухо – същински рог на изобилието.

Броя червените звезди и другите – с цвят на слива. 
Слънцето изгрява в полите на езика ти. 
Часовете ми са женени за сянка. 
Не чакам вече да застърже кил 
по плочите на пустата площадка

 

ДОТУК

Жената е сега съвършена. 
Мъртвото й

тяло се усмихва уталожено. 
Древногръцка уж-неотменност

прелива в диплите на тогата й. 
Босите й

нозе сякаш шепнат: 
Вървяхме дълго, свърши се.

Две мъртви деца като бели змии - 
по едно на всяка

кана мляко, вече празна. 
Тя ги е свила

обратно в тялото си както розата 
събира цвят, ако градината

се втвърди и рукнат алени мириси 
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната няма за какво да тъжи, 
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.

Тя е свикнала с тия работи. Креповете й 
пращят и се влекат.

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)