Сряда, 30 Септември 2020
Седмина Димитровци в седем истини за живота

Седмина Димитровци в седем истини за живота

Навръх празника си припомняме вечни произведения на автори, носещи името на великомъченик Димитър

 

Днес е Димитровден. Според църковния календар празникът слага началото на зимата. Независимо от това, трябва да помним, че  уютът е вътре в нас, не във вещите. Кръговратът на живота има своите различни лица, които е хубаво да ценим и обичаме еднакво.

Представяме ви седем автори, носещи гордото име Димитър. Всички те ни карат да се чувстваме горди като българи. Честит празник и  приятно четене!

 

Резултат с изображение за димитър подвързачов

ЧЕЛОВЕК

От Димитър Подвързачов  (1881-1937)

                    Че-ло-век! Как гордо звучи това!

                                                        Максим Горки

Низ улици, площади и полета,

нелепо-многоброен, той гъмжи.

И в чудния безкрай на битието

живее само с няколоко лъжи.

 

И все върви - безумно алчен, дързък

със вярата, че е богоизбран.

И век след век напредва все по-бързо

към прародителя - орангутан.

 

Създание практично, многолико

във животинския си луд набег...

И няма нищо славно и велико

в това, че тази твар е... че-ло-век.

 

Резултат с изображение за димитър талев 

Из тетралогията “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Гласовете ви чувам”

От Димитър Талев (1898-1966)

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.

Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:

— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…

Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.”

 

Резултат с изображение за димитър димов

Из „Тютюн“

От Димитър Димов (1909-1966)

"Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!"

 

Резултат с изображение за димитър бояджиев 

ПИСМО

От Димитър Бояджиев (1880-1911)

Все така съм тъжен, Люсиен!

Мисли странни, светли и нелепи

все така ми тегнат нощ и ден.

За света очите ми са слепи.

 

С буден поглед срещам съзорен

небосвода утром, с болка тъпа.

Колко те обичам, Люсиен!

Колко съм злочест, другарко скъпа!

 

Вечер сред тревожна тъмнина,

иде някой страшен и огромен,

с дрезгав глас вещай злочестина.

 

Ужасен го слушам, Люсиен!

Но защо и твоя сладък спомен

като ужас висне върху мен?

 

Резултат с изображение за елин пелин

Из разказа "Спасова могила“

От Димитър Иванов Стоянов, известен като Елин Пелин (1877-1949)

"Дядо Захари върви полека и крепи на гърба си малкия Монка. Той е скопчил сухите си ръце около шията му и безсилно се е отпуснал. Браздулици пот шарят изгорялото лице на стареца и мокрят опънатата му от напрягане шия. Ръчичките на Монката го душат и мъчат тъй, че пред очите му минават кървави мъгли, но той върви полека и грижливо крепи товара си.

Слънцето вече захожда. Наоколо из миризливите ливади, из зелените нивя, из храсталаците и тъмните кории, които се простират надалеч, тайнствено и с въздържано дихание дебне нощта.

Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…

— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.

— Всички там отиват, чедо.

— Всички болни ли са, дядо?

— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.

От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.

Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:

— Прекръсти се, чедо!

Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя..."

 

Резултат с изображение за радой ралин 

КРАЯТ НА ЛЯТОТО

От Димитър Стефанов Стоянов, известен като Радой Ралин (1923-2004)

Но колко пъти почвам нов живот?

Това не е по силите ми вече.

Дървото дава всяко лято плод.

У мен ентусиазмът се отсече.

 

Дървото знае ясно своя цвят,

сезона си, реколтата дължима.

Човек приема всякакъв обрат,

налага му се да цъфти през зима.

 

Дървото пуска корен по-дълбок.

Човека го изтръгват постоянно.

Чрез грохот абдикира всеки бог.

Човекът свършва тъжно и смълчано.

 

Къде ще почвам? Вече за кога?

Добре съм си със своите крушения.

И свети бавно моята тъга

далече от стремеж към поучения.

1972

 

Резултат с изображение за димитър яръмов

Сврака-сватовница

От Димитър Яръмов (1942-2003)

"В горната махала е къщата на баба Мита. Синовете й отдавна са се преселили в града и тя живее сама със стареца си. Дворът им е ограден с ниски тараби и всичко в него се вижда.

Баба Мита и нейният дядо често се карат. Петьо си мисли: каква е тая работа, заедно живеят, пък се карат. Като са били млади, защо са се оженили, че сега да се карат. И пита дядо си:

— Дядо, защо така правят?

— Тяхната е интересна — казва дядо Петър и се подсмихва, — тях една сврака ги ожени…

Петьо се смее:

— Дядо, какво разправяш, как тъй ще ги ожени сврака!

— Ще ти кажа — обещава дядо Петър и прикляка до дръвника да одяла нова дръжка за мотиката, — иди ми донеси малко вода и като дойдеш…

Петьо тича до къщи, намира малката каничка, изплаква я, налива вода и все си мисли: как тъй стават тия работи, дядо никога не лъже, значи, има нещо.

Той знае, че не е лесно да се оженят двама души. Веднъж баба му и баба Мита копаеха в градините и си приказваха през оградата за едно момиче, дето искало да се жени, ама момчето не го искало — дълга разправия била… Петьо чу и името на учителката Надежда. Тя ходила да говори на момчето и пак не ставала работата. Значи, и учителката не може да ожени двама души, пък как една сврака ще може. Нали едно време всичко е било много трудно…

Тъй си мислеше Петьо, докато носеше вода на дядо си, и щом стигна до него, веднага го захвана:

— Дядо, кажи за свраката.

Дядо Петър дигна каната, отпи до половината, остави я на земята и пак се усмихна:

— Едно време, когато дядо Митьо бил ерген, взел един ден голямата метла да помете двора. И както метял, нещо тупнало пред него. Той се изправил, погледнал нагоре към небето — нищо нямало. Погледнал по земята и видял до крака си един лъскав пръстен. Взел пръстена и започнал да го мери на пръстите си. Той бил много малък и Митьо разбрал, че е на някое момиче. Ама не се надявал да е на царската дъщеря, защото си казвал: точно пред мене ли ще падне пръстенът на царската дъщеря. Мислел, че тоя пръстен е на някое момиче от селото. Разправил тая история на съседите си и скоро се разбрало, че пръстенът е на Мита. Тя като миела паниците на двора, оставила си пръстена на един камък и една сврака го грабнала оттам, а после, като летяла, изтървала го в двора на Митьо. Ако не знаеш, и туй ще ти кажа: гаргите и свраките много обичат лъскавите предмети. Цели съкровища си правят от стъкълца и телчета.

Та като се разчуло из селото как една сврака пуснала пръстена на Мита в двора на Митьо, хората започнали да приказват, че туй е знак от небето двамата да се оженят. И те се оженили…"

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)