Понеделник, 17 Февруари 2020
Константин Павлов, елегичният оптимист

Константин Павлов, елегичният оптимист

Отбелязваме осем години от смъртта на поета с три негови стихотворения

 

На 28 септември 2008 година с живота се сбогува Константин Павлов, eдин от най-значимите български поети на ХХ в.

Той се ражда на на 2 април 1933 г. в бившето село Витошко, Пернишко (днес територията му е част от дъното на язовир "Студена"). Следва право в СУ „Кл. Охридски“. Редактор в Радио София (1957-1959), в издателство „Български писател“ (1961-1962; 1964-1965), вестник „Литературен форум“ (1963) и „Мултифилм“ (1965-1966). От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. През 1975 г. получава разрешение за работа в „Българска кинематография“. През същата година е приет за член на Съюза на българските филмови дейци, а през 1980 г. е избран за член на Съюза на българските писатели. През 1983 г. по повод 50-годишнината от рождението му е издадена книга със заглавие „Стари неща“, включваща стихове от първите му две книги и сценарии. През 1989 г. за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във вестник „Литературен форум“. Напуска СБП на 3 февруари 1989 г. Никога не е членувал в други организации или партии.

Константин Павлов е признат като оригинален творец със силно влияние върху модерната българска поезия и култура. Оригиналността му намира високо признание в чужбина още от края на 60-те години. Тогава Анна Ахматова искрено възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Стиховете на К. Павлов са преведени на френски, английски, испански, немски, полски, руски, сърбохърватски, унгарски и други езици. По негови сценарии са създадени едни от най-известните експериментални български филми. Носител е на националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ за принос в българската поезия (2000), Националната литературна награда „Христо Г. Данов“ (2005) за принос към българската поезия и драматургия и към развитието на гражданското общество у нас и на Националната награда за поезия „Иван Николов“.

 

Отбелязваме паметта на на поета с три негови стихотворения:

 

ЕЛЕГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ

Дявол да го вземе,

цяла вечност

съм запънат на ръба на пропастта.

Ще се вкоренят краката ми в скалата.

И ще заприличам на ония

криви, жилави и грозни храсти,

дето никнат даже там,

където кози крак не смее да пристъпи.

 

Но от тоя миг нататък

неудобството ще се превърне в качество.

В причудливи краски ще разцъфвам.

Непознати плодове ще раждам.

(Всеки плод с различен вкус и форма.)

Някои ще предполагат, че са сладки,

други ще твърдят, че са отровни.

 

Ах, посредствени художници ще ме рисуват,

фотографки ще ме снимат

контр-жур.

 

КАПРИЧИО ЗА ГОЙЯ

Няма го вече стария ужас -

зверски цялостен

и зверски безкраен,

без гримаси и без остроумия.

 

Ужасът си променя характера -

тупа ме свойски по рамото,

снизходително ме ухажва

и кокетничи с представата за себе си:

"Ние с тебе сме еднакво силни,

ти си само малко по-красив..."

И ми се усмихва.

 

Ах, особено усмивката го прави гаден,

извратен го прави

и налудничав.

 

И ме дави непозната гадост.

 

Сякаш ме целуват похотливо

бебета с мустаци и бради.

 

ПАСТОРАЛНО

Няма вече да съм злобен

и предизвикателен.

Средствата и враговете ще подбирам.

 

Сбогом Сòфийо,

отивам сред природата!

 

Имам симпатична къщичка в Курило -

ще поправя старата ограда,

кротко и незабележимо ще живея.

Зимно време ще си размишлявам,

лятно време ще отглеждам...

Какво ще отглеждам?!

В буреняците змии се стрелкат само.

Нищо -

вместо пощенски гълъби

ще отглеждам змии.

Всичко се постига с добрина.

Казват, че змиите много се привързвали.

Ще ги пращам

за дребни услуги

в домовете на враговете ми.

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)