Понеделник, 17 Февруари 2020
Иван Методиев рано избра тишината...

Иван Методиев рано избра тишината...

Днес поетът щеше да навърши 70

 

Поезия изцяло идваща от дълбините. Със силата на Дантевия Ад, с ръката на художника, който плаче, рисува и умира. Нещо изначално и крайно. Но което виждаш. Както когато се вдига мъгла, чувството, че различаваш контурите, че проглеждаш заедно със света. И неусетно повтаряш като дзен коан - най-високото е винаги най-дълбокото…

Иван Методиев е роден на 13 септември 1946 г. в София. Син е на учителя-писател Методи Маринов. Завършва химия в Софийския университет „Кл. Охридски“ през 1970 г. Работи в Института по почвознание (1973-1982 г.), в издателство „Български художник“ (1982-1983). През 1983-1991 г. е редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Септември“ (после „Летописи“). Публикува стихове от 1973 г. Издател, редактор и идеолог на сп. „Нава“ от 1990 г. – издание, свързано с търсения в областта на кратките поетични форми.

Автор на стихосбирките „Прости сетива“ (1980), „Пейзажи на душата“ (1983), „Космогонии“ (1987), „Структури“ (1989), „Брод“ (1989), „Майка на вселената“ (1990), „Гъзове и облаци“ (1994), „Книга на прашинките“ (1995), „Песни за сираци и сирачета“ (1996), „Време и нищо“ (2001), „Повече тишина“ (2003), „Избрано“ (2004).

Творбите му са преведени на над 20 езика.

В началото на юли 2003 г. след кратко боледуване Иван Методиев заминава на почивка в Пиринска Македония. В местността Лошин на р. Места близо до Добринище на 10 юли 2003 г. умира при неизяснени обстоятелства.

В един последен риболов, той улови душата си и изчезна там, където има повече тишина.

В текст след смъртта на поета Силвия Чолева пише за своя приятел следното:

„Новата природа, която подреди върху хартията Иван Методиев, ме зарежда с основания да вярвам, че ненужността на поетите е все още само метафора. Чувам сега гласът на Иван – как се смръщва, но и се усмихва едновременно, за да ми каже с немия глас на рибата:

„… да нарежа светлината,

със перки и със люспи, на кристали разноцветни

и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,

а после най-нехайно

да ги пръсна със опашка.“

Рибата Иван.

Знаеща риба.“

Източник и заглавна снимка: binar.bg

 

БИЛИ ЛИ СМЕ

Иван Методиев

Били ли сме или не сме били?

Какво от нас на този свят остава?

Мъглива утрин. Тъмен дъжд вали

над теб и мен, над тази пръст корава...

Безкрайна пустота след нас остава,

частици нищо, пълни с тишина

край люлката на бога — нани-на...

И сън след сън, животът отминава.

До ужас ме обичай. Днес. И тук.

Вселената чрез тебе ме обича.

Със всеки трепет плах, със всеки звук,

все повече мъглата се сгъстява.

Денят помръква! Въздухът изтича!

Прахът ни този свят осъществява.

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)