Събота, 23 Ноември 2019
Пеньо Пенев: Аз съм загадка

Пеньо Пенев: Аз съм загадка

„Поета с ватенката“, който не празнува 86-тото си рождение

 

На този ден е роден един поет, за който не учехме в училище. Неговата драма е твърде крайна, решенията му – твърде окончателни и непоетични, но той има своето място сред най- добрите ни стихописци, защото е истински. Въпреки, че е типичен представител на социалистическия патос и идеологическия шаблон, в творчеството му личи онази дълбока лична и интелектуална трагедия, която бележи живота на големите. Той е сред първите разочаровани от така желаните промени в обществото, не намира мястото си  нито в поезията, нито сред околните – и си отива.

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 година в балканското селце Добромирка, Севлиевско, в многочисленото семейство на Дора и Пеньо Пеневи. Вероятно спомените му от детството не ще да са били красиви, защото в последните мигове преди смъртта си той пише до своя приятел Митко Иванов: "Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!...".

Строителните обекти стават негов втори дом и провокират творчеството му. От 1949 година живота му се свързва изцяло с изграждането на Димитровград - "град на мечтите", изграден с доброволния труд на хиляди младежи - всичките заразени с идеализма на новото време. Пеньо Пенев искрено се радва за новия град, работи за него, пише стихове за красотата му, но в крайна сметка това довежда до обявяването му за "вреден за обществото човек". Принуден е да напусне не само редакцията на в. "Димитровска правда", където публикува сатирични произведения, но и града, към който е така привързан. Причината е тривиална, но много характерна за епохата – доноси. В същото време бракът му е разтрогнат при скандални обстоятелства, мизерията, в която живее е крайна, не среща разбиране сред близки и приятели, отдава се на алкохол и меланхолия… В „Епитафия за мене“ Пенев пише:

„За него никой не миля,
не найде никъде покой.
От чужди рани той боля,
умря от чужди рани той...“

И през пролетта на 1959 г. си тръгва окончателно – огорчен и неразбран. Дали от времето, или от хората, или пък от самия себе си – това само той знае. Легендата за „поета с ватенката“ е още един пример за това, че душата човешка е направена от тайни и загадки.   

 

Диана Юсколова,

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)