Понеделник, 17 Февруари 2020
Иванка Гръбчева, която не харесваше да е в тълпата

Иванка Гръбчева, която не харесваше да е в тълпата

Режисьорката на "Войната на таралежите” е родена на днешния ден преди 70 години

 

Отдавна сте пораснали? Признайте си, че освен с всичко друго, сте пораснали и със сериала "Войната на таралежите”, с филмите „Деца играят вън”, „Изпити по никое време”, „13-ата годеница на принца”, а после пък не сте пропуснали „Хирурзи”, „Ева от третия етаж”, „Жребият”, „Една калория нежност”… Ако наистина е така, отделете секунда време са едно: „Поклон, благодаря!” за една дама, която от няколко години не е сред живите. За режисьорката Иванка Гръбчева, която засне много от най-любимите ни детски филми и романтично-социални драми за възрастни, които няма как да забравим.

Тя е родена в София на днешния ден – 28 юли, точно преди 70 години. През 1966 г. се дипломира със специалност „Кино и тв режисура” във Висшия институт за филмово изкуство в Бабелсберг, Германия. Работи като режисьор в БНТ (1967), втори режисьор и режисьор-постановчик в Студията за игрални филми „Бояна” (1969-1991), където от 1987-а до 1991 г. е художествен ръководител на творческия колектив „Алфа”. Преподава филмов монтаж в катедра „Кино и телевизия” във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1984 – 1991) и кино- и телевизионна режисура във факултета по изкуства на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий” (1998-2004). Но това, с което всички ще помнят Иванка Гръбчева, са нейните филми – повече от двадесет.

Признаваше, че има чепат характер, но не пестеше усмивките си

Най-добрите от тях режисьорката заснема по сценарии на Братя Мормареви и Георги Данаилов, най-често се доверява на оператора Яцек Тодоров. Лентите й носят и много отличия, сред които Гръбчева особено ценеше наградата на ЮНЕСКО за „Изпити по никое време” от Международния кинофестивал за детски филми в Хихон, Испания, през 1974 г. Три години по-късно нейният „Хирурзи” печели сребърен медал за режисура на VII Международен фестивал на Червенокръстките филми във Варна.

Когато дойде 10 ноември 1989-а, мнозина я посочиха с пръст заради „червения” й произход – дъщеря е на Димитър Гръбчев  и партизанката от Червенобрежкия отряд и авторка на романа „В името на народа” Митка Гръбчева. Но режисьорката се държа достойно до последно. Не се отказа от миналото си, от майка си, от убежденията си. Признаваше, че носи чепат характер, но хората, работили с нея или имали честта да я познават, знаеха колко усмихнат, всеотдаен и верен приятел на малки и големи беше тя.

На снимачната площадка в най-активните години от своята кариера

Иванка Гръбчева сякаш знаеше ключа към душите на децата, работеше с тях с огромна любов, затова и хлапетата бяха толкова чаровни и естествени пред кинокамерата за нейните филми. Едни тя превръщаше в актьори, а другите – в предана публика, която порастваше с киноразказите й за малките, а после се влюбваше и в тези за големите. Няма вече такъв режисьор в българското кино…

Иванка Гръбчева почина внезапно сутринта на 26 май 2013 г. През последните години от живота си се отказа да снима филми, живееше скромно, здравето й беше разклатено. Но не позволи да се разклатят принципите й. Ето част от това, което Иванка Гръчева ми сподели приживе:

 За детското кино, което обичаше

„Малцина избират да снимат филми за деца. И преди се смяташе, че детското кино не е изкуство, че е несериозно. Но мисля, че постъпих хубаво, може би защото съм и твърдоглава. Казах си – щом никой не иска, ти пък прави 180 градуса на обратно. И колко много награди спечелих, колко симпатии на зрителите...”

За майка си и света, в който живеем

„Много обичам и уважавам паметта на майка си и не знам защо всички журналисти се хващат винаги за нея. Никой друг режисьор не го питат за майка му и за баща му! Много я ценя и на нея дължа това, което съм. Имам си свой път, не се срамувам от творчеството си… Още по-малко в нашия глупав свят, разделен на две.”

За българите и спасяването поединично

„Често цитирам поета Кирил Христов, който казва, че колективният разум е фикция, осъдена от мъдреците на всички времена. Ала това, което ме смущава и за което често разсъждавам, е фактът, че евреите имат чувство за принадлежност, арменците и циганите – също, като всички, с които живеем в една страна. А ние, българите, сякаш нямаме такова чувство. Винаги съм смятала, че бедата обединява хората. При нас такова нещо не се случва. Понякога се питам дали, не сме „робски зли”, както казва Кирил Христов.”

Лична философия

„Аз съм си богът, аз съм си царят, аз съм си и вождът, и електоратът – всичко. И отговарям за това, което върша. Не мога да бъда в някаква партийна група, да имам някакъв вожд и каквото той каже, това да бъде. Не мога да бъда прът на байрака на никого. Статист не мога да бъда. Ужасявам се от масовите прояви. До такава степен, че какво... Няма да отида на гроба на близките ми на Задушница например, защото тогава всички ходят, защото трябва да ходят. Там се отива, когато искаш да зачетеш паметта на човека. А не като на футболен мач.”

За днешните „таралежи”

„Както и преди, децата днес са по-интелигентната част от нашето население. Много са будни. И съм смутена къде и кога ги строшаваме, с кое ги пречупваме.”

За простичките неща

„Не, не сме забравили простички неща като романтика, любов... Изключено е! Това, че не си говорим за тях, че ни тресе истерията, никак не доказва, че сме ги забравили. И слава Богу. Трябва по-често да си казваме „обичам те”, а не да се ругаем. Моята внучка много държи да й казвам „обичам те”. И тя не пропуска – понякога ей така, както си седи, ми го казва и аз гледам като гръмната. Явно сме отвикнали да го чуваме. Важното е да сме хора. А за нас, режисьорите – да са човешки филмите ни.”

За своите филми

„Обичам всичките си филми като свои деца. „Деца играят вън” и „При никого” бяха едно сполучливо начало. „Изпити по никое време” ми донесе световна слава. „Войната на таралежите” спечели симпатиите на зрителите и ми завоюва популярност. „Жребият” е една изстрадана и зряла творба, която ми възвърна вярата в себе си. „Една калория нежност” беше прощаване с киното. „Ваканцията на Лили” е бодър свършек на професионалната ми кариера. Винаги съм казвала, че ако след време един режисьор имаше възможност да доизмайсторява своята работа, той щеше цял живот да прави един и същ филм.”

 

На заглавната снимка - Кадър от филма "Войната на таралежите". Снимка - zlatnaroza.bg

Виолета Цветкова, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)