Четвъртък, 23 Март 2017
Да забиеш „Козият рог” на световния филмов Еверест

Да забиеш „Козият рог” на световния филмов Еверест

Методи Андонов си отиде непростимо рано, но това, което остави след себе си стига за пет живота

Днес можеше да празнува 85-тата си годишнина. По световните стандарти не е юбилей, но той така и не доживя юбилейни чествания.

Роден на 16 март 1932 г., си тръгна внезапно едва навършил 42. И не искам да се впускам в гадаене какво би направил, ако му бе отпуснат по-дълъг срок. Това е винаги опасно и никога вярно.

Без да правя паралели между личностите, колко често е задаван въпросът какво би станало с Ботев, ако не беше застрелян на Вола, или какво щеше да напише Петя Дубарова, ако не бе избрала прегръдката на смъртта.

Струва ми се, че по тази логика всички са с нагласата да се тюхкат какви велики произведения сме загубили или какви съдбоносни разочарования сме пропуснали. Еретичното ми мнение по ранните трагични загуби на люде, дето са сътворили стъпала в историята и изкуството ни, които са прокарали свои пътеки, които са покорили свои върхове, е, че просто трябвало е да останат там. Божи промисъл, решение на Съдбата, която понякога влиза без да чука, но никога не бърка вратата, наказание за простосмъртните съвременници на таланта – както искате го наречете.

Методи Андонов е връх, който тепърва ще се опитват да покоряват идните поколения режисьори.

И театрални, и кино. От хората, дето са белязани с целувката на Господ още при раждането. Той специално, е известил света с първия си вик в бедна селска къщичка, минал е след това през Френския колеж в София, защото точно това е искал и родителите му са направили възможно да осъществи желанието си. Случил е на родители, които винаги са го подкрепяли. В скоби, това е важно, а твърде често пренебрегвано или криворазбрано на наша почва. Завършва театрална режисура и Съдбата го отвежда по задължителното разпределение в Бургаския театър „Адриана Будевска”. Този „провинциален театър” всъщност се превръща в средище на голямата сцена, големите актьори и големите режисьори с техните новаторски решения. Една великолепна четворка работи в него – Методи Андонов, Леон Даниел, Юлия Огнянова и Вили Цанков. Режисьорите, които трасираха пътищата на новия български театър. Съвсем естествено след това, Андонов акостира в софийската Сатира. И прави зашеметяващи спектакли – „Чичовци” по Вазов, „Михал Мишкоед” на Сава Доброплодни, „Предложение. Сватба. Юбилей.” на А. П. Чехов, „Смъртта на Тарелкин” от Сухово-Кобилин, „Ревизор” на Гогол.

Меглена Караламбова заедно с Методи Андонов

Смътно си спомням единствено „Суматоха” на Йордан Радичков, бях дете, когато са ме завели на този спектакъл, и тогава, естествено, нито съм разбрала гения на автор, постановчик и актьорски състав, нито съм могла да ги оценя. Смеех се, когато салона се заливаше от смях и в главата ми остана само Гоца на Константин Коцев със станалия емблематичен монолог „Мамка му и прасе”.

В скоби, понякога съжалявам, че съм се родила прекалено късно. Но понякога благодаря за това, защото съм останала встрани от грандиозния и позорен за гилдията скандал с фактическото изгонване на Методи Андонов от Сатирата. Определят го като перфектно хорово изпълнение на Арията на завистта.

Актьорите, които той на практика е създал, обвиняват режисьора си в авторитарност и кариеризъм.

Единствен Парцалев го защитава.

Мариана Аламанчева и Георги Парцалев в "Хамлет от Долно Туткаво"

Останалите по-късно се оправдават, че имало спуснато „от горе” решение. Не зная, казах, че годините са ми били малки, та да разбирам както политическите интриги, така и персонално хорските. За мен това в случая се явява като олицетворение на народното умотворение „Всяко зло за добро”. Защото ми се чини, пак без да затъвам в дебрите на „какво би станало, ако”, че театърът щеше да спечели, но киното щеше непоправимо да загуби.

„Бялата стая” гледах около седем-осем пъти.

Апостол Карамитев, Елена Райнова и Методи Андонов по време на снимките на “Бялата стая”

Когато пуснаха филма. И всеки път по телевизията. Градинката срещу Университета ми стана любима като символ на срещите, разминаванията и разделите. „Козият рог” беше удар. В слънчевия сплит. Изкарващ въздуха и оставящ те безсилен да обемеш наведнъж всичкото това на екрана. Всичкото това, което съдържаше дузина изречения и милион възприятия, концентрирани така сгъстено, че излизането от киносалона беше равносилно на кесонна болест. 10 пъти, 15 пъти – възприятието само се засилваше, защото аз гледам детайлите, това което се пропуска при първо гледане, защото ловиш филма на един дъх.

Не вярвам да има човек, който не го е преживял този филм.

Катя Паскалева в ролята на Мария в "Козият рог"

Това е вярната дума за него – преживяване, съпреживяване. Не като филмов критик говоря, като зрител, който е съвършен и всеяден киноман, но си позволявам претенцията, че поразбирвам от Седмото изкуство. За небивалия успех на „Козият рог” знаете. За легендата как почти всички, участвали в заснемането му, си отиват преждевременно – свидетели сте.

И пръв си тръгва Режисьорът.

Методи Андонов (той направи след шедьовъра си още един филм по шпионските романи на Богомил Райнов – „Голямата скука”, след „Бялата стая” засне неговия „Няма нищо по-хубаво от лошото време”) си отиде месец, след като навърши 42. Както става при големите, тези които живеят по-бързо от нормалното часово време, които от бъдещето се обръщат към нашето настояще и ни даряват с творчеството си, земното му сърце не издържа. Неземният му дух обаче продължава да витае над българското кино.

Методи Андонов заби своя „Кози рог” толкова високо, че е трудно да се достигне.

Но всъщност остави на тези след него ясен репер за посоката и надежден клин, за който могат да закачат въжето, по което се катерят Големите върхове. Дано има смели и достойни по трасето.

Връх „Методи Андонов” засега си остава непокорен.

Маргарита Петкова

AFISH.BG

Оставете коментар