Неделя, 28 Май 2017
Никълъс Кейдж: Винаги съм бил бунтар!

Никълъс Кейдж: Винаги съм бил бунтар!

„Ако исках, днес можех да съм далеч по-голяма звезда”, казва известният холивудски актьор, който днес празнува 53-ия си рожден ден

 

„Пилето”, „Диво сърце”, „Да напуснеш Лас Вегас”, „Лице на заем”, „Град на ангели”, „Въздушен конвой”, „Капитан Корели”, „Световният търговски център”, „Призрачният ездач”, „Чиракът на магьосника”, „Адаптация”, „Индианаполис”, „Сноудън”… Всичко може да изиграе Никълъс Кейдж. Гледали сме го и в лирични или психологически драми, и в комедии, в разтърсващи, дори брутални с поведението си образи. Племенник на Франсис Форд Копола, той никога не се възползва от роднинството с великия режисьор, а сам гради изключителната си кариера – кариера с обичайните за богатите и известните възходи и падения.

Никълъс Кейдж е роден точно преди 53 години на днешния ден – 7 януари, в Лонг Бийч, Калифорния, САЩ. След развода на родителите си през 1976-а, заживява с баща си в Бевърли хилс. Актьорството е голямата му мечта и я преследва докрай. Верен на бунтарския си нрав и желание да бъде независим, променя фамилията си от Копола на Кейдж. Затова рядко ще чуете днес някой да каже за него „племенникът”.

Той просто е Никълъс Кейдж, един от най-талантливите и обичани в Холивуд. Вярно, има странен, често избухлив характер, минава за особняк и попада в жълтите хроники – понякога заслужено, друг път с абсолютно изфабрикувани „новини”. Кейдж обаче държи на пътя, които е избрал да следва. Вижте какво споделя актьорът пред журналисти от „Interview” и „Lenta”:

- Ник, през тези 30 години, откакто работите в киното, сте се снимал във филми на най-известните съвременни режисьори. С кого от тях ви беше най-интересно да работите и защо? 

- Моля за извинение, но аз не обичам да сравнявам режисьорите. Не искам да обиждам никого. Бях щастлив да работя с режисьори от световна величина. Знаете ли, навремето някой беше казал, че режисьорът може да бъде определен като добър, ако позволява на актьорите да предадат виждането си за нещата, които трябва да направи пред камерата. Добрият режисьор умее да поема рискове и да отстъпва. Но има режисьори, които прекалено задълбават в подробностите, стремят се да поправят в актьора това, което на практика изобщо не трябва да се поправя. И това е доста изтощаващо.

Кадър от "Диво сърце", реж. Дейвид Линч

- Имате една от най-разнообразните като стил и жанрове актьорска кариера в съвременното кино. Кое е основното, с което се съобразявате, когато избирате новите си роли?

- Знаете ли, в един момент разбрах, че с годините интересите и приоритетите ми неизбежно се променят. Променят се дори професионалните предизвикателства, които сам отхвърлям. Имаше период, когато сериозно се стремях към актьорска игра с характерен стил – известно драматично преувеличаване. Преди това, когато например работех по героя си в „Диво сърце” на Дейвид Линч, прилагах системата на Станиславски. В книгата си „Работата на актьора”, освен всички останали неща, той казва, че имитацията е грешка, най-лошото, към което може да посегне един киноактьор. Тогава безрезервно вярвах почти на всичко, което ни учи Станиславски. Нещо повече, тази книга ми помогна да стана истински артист.

Мен обаче винаги нещо ме тегли да наруша правилата. И четенето на Станиславски съвпадна с увлечението ми по теорията за синтеза на изкуствата, според която прийомите, които са ефективни в една област на изкуството, ще сработят и в друга. Тоест това, което можеш да направиш в живописта, е осъществимо и в актьорската игра. Тази идея ме завладя. Помните „Викът” на Мунк, нали?

Кадър от филма "Призрачният ездач"

- Разбира се.

- Именно затова, когато снимахме „Призрачният ездач”, аз се опитах да предам в играта си същото нещо – това вътреутробно, призрачно „Ааааа!” (показва вика) в сцената с трансформацията на героя ми Джони Блейз. Или да вземем Анди Уорхол и неговите колажи с преувеличени изображения на известни личности като Елвис, Джагър, Джеймс Дийн… Преминаването от Станиславски към Уорхол – това ме движеше в „Диво сърце”. Опитвах се да копирам Елвис. Защото Сейлър, главният герой във филма на Линч, е обсебен от Елвис, дори в някаква степен се възприема като негова инкарнация, подражава на стила му… Тези две роли – в „Призрачният ездач” и „Диво сърце”, за мен бяха определено постижение. А доста по-ранният „Целувката на вампира”, където се опитвах да задействам немския експресионизъм, стила на игра във филма „Кабинетът на д-р Калигари” на Робърт Вине или на актьора Макс Шрек в „Носферату – симфония на ужаса” на Фридрих Мурнау. Общо взето, в тези и някои други филми съвсем съзнателно се стремях към преекспонираните жестове, преиграването, театралността – тя впрочем е уместна, само когато сюжетът дава психологическо или свръхестествено оправдание за нея.

- Редувате подобни проекти с такива, които условно могат да се нарекат нормални…

- Да, остарявайки, аз се отстраних и от този бароков, концептуален стил на игра. И поех по посока на фотореализма – напр. във филми като „Джо”, където с помощта на минимални средства и актьорски прийоми се опитвам да постигна максималната емоция. Така че, в крайна сметка, отговарям на въпроса ви по толкова объркан начин… Когато избирам ролите си, търся сценарий, в който мога да осъществя собствените си сюрреалистични стремежи или напротив, да поработя натуралистично. Или сценарии, които ми дават възможност да се докосна до исторически сюжет, както е в „Индианаполис”. Или дори сценарий, които могат да се превърнат в добра комедия – нещо, което подозрително дълго време не ми се е случвало. Всъщност мога да бъда много смешен!

- И дума да няма…

- Да, както беше в „Да отгледаш Аризона”, например. Ала, представяте ли си, не мен вече не ми предлагат комедийни роли?! Не знам защо. Така или иначе, за мен е важно да си остана еклектичен, да реализирам някакви свои фантазии за актьорската игра, да запазя интереса си към нея. Както винаги е било.

Героите от филма "Индианаполис" на режисьора Марио ван Пийбълс са реални личности

- А как се променя подходът ви към ролята, когато трябва да се превъплътите в реална личност като капитан Маквей в „Индианаполис”, базиран на реални събития около трагедията с крайцера в открито море през 1945 г.?

- Изпитвам огромно чувство на отговорност. Защото такива образи винаги биват гледани под лупа – актьорските ти умения са ограничени от това, какъв е бил твоят герой в реалността. Задачата е още по-сложна, ако този човек е жив, защото играейки го, ти трябва да пренесеш на екрана естествената му походка, тембъра на гласа му и т.н. Колкото до Маквей – историческа фигура, капитан на крайцера „Индианаполис”, аз нямах право да очерня паметта му и да разочаровам неговите моряци, които все още са живи. Не можех обаче да си позволя да изобразя персонажа така, че да извадя зрителите на ритъма на филма. Затова напрежението определено се усещаше. Също както в „Световният търговски център” на Оливър Стоун, където играех полицай, озовал се на 11 септември 2001 г. в епицентъра на събитията.

Кейдж в кадър от филма "Световният търговски център", реж. Оливър Стоун

- Все пак, кой от филмите, в които участвате, си обичате най-много или най-малко? 

- Много харесвам „Меден месец във Вегас” (1992). Харесвам всички филми, в които съм се снимал. И когато казвам, че всичко това е много добър натрупан опит, имам предвид, че съм доволен от работата си и че ми е харесвало да бъда в екипа, с които ми се е отдала възможността да снимам. „Диво сърце” на Дейвид Линч е потресаващ опит – не се срамувам нито от прекрасния снимачен екип, нито от моята работа там.

- Ясно е, че на всеки актьор от вашия ранг, често, независимо от работата му, се „лепва” някаква репутация, която след това неизменно влияе и на неговата кариера. Публичният ви образ пречи или по-скоро помага на работата ви?

- Това е труден въпрос и на него, разбира се, веднага може да се отговори по няколко начина. Ще бъда откровен: никога не съм се страхувал да рискувам и никога не съм играл по правилата. Убеден съм, че постъпвайки обратно и правейки това, което са искали от мен продуцентите и зрителите, щях да стана далеч по-голяма звезда, отколкото съм сега. Но това не ми беше интересно! Интересни ми бяха приключенията, филмовият процес, възможностите, рискът. Най-малко от всичко съм искал да бъда скучен и предсказуем. Стремях се да бъда пънк, бунтар в работата си.

- И често оставахте неразбран…

- Да, но тук проблемът вече е по-глобален. Ние (поне тези, които сме в САЩ), живеем в общество, обсебено от клюки. Общество, побъркано от културата на TMZ. Всеки има камера в телефона си. Когато аз започвах, не беше възможно дори да си представиш подобно нещо. Ние се интересувахме единствено от актьорската игра – и зрителите, така поне ми се струва, също. Разбира се, и тогава имаше таблоиди, но сега всичко това се превърна в страховито снежно кълбо от клюки, слухове, мемове, реалити шоу… Истинско безумие!

А имаше време, когато да бъдеш кинозвезда, означаваше нещо особено, имаше някаква тайна. Сега, меко казано, не е така, особено в Америка. Опитват се да ти наложат да се регистрираш в Twitter, да си направиш страница във Facebook. Това обаче не е моето нещо! Бих искал да съм като Джеймс Дийн, като Марлон Брандо, бих искал да съм загадъчен. Ала сега това е все по-трудно и по-трудно. Не знам, навярно принадлежа към изчезващ вид, но няма да ме видите да се появя в интернет на всяка цена. Дори ако това означава се престана да бъда известен…

 - Да, но вашите мемове са много популярни в интернет. Гледал ли сте ги? 

- Можеш ли да не ги видиш! (Смее се.) Включваш компютъра, влизаш в интернет, а там има всичко, особено на YouTube. Честно казано, самият аз тъна в догадки как се случва. Това е на ръба на моето разбиране.

 - Имате ли си любими сред тях? 

- Не, не! Нито любими, нито мразени. Въобще е трудно да се прави подобен избор.

Никълъс Кейдж и Джина Гершон на брифинг за снимките на новия филм „Inconceivable” на режисьора Стивън Милър, в който изпълняват главните роли. Премиерата е предвидана за 2017 г.

- Какво ново да очакваме от вас?

- На 10 октомври 2016-а започнахме работа по филм със заглавие „Inconceivable” – трилър, история за сурогатна майка. Обикновено тези жени не разкриват личността си, те трябва да оставят на спокойствие семейството, което разчита на това да им родят дете. Героинята в този филм обаче се оказва серийна убийца. Никога преди това не съм изпълнявал толкова драматична роля. Героят ми е хирург, който се озовава между два огъня: от една страна е любящата съпруга, а от друга – сурогатната майка, която ненавижда дълго чаканото им дете. Никога преди това не съм виждал такива сюжетни перипетии, затова за мен тази роля и истинско предизвикателство.

- Преди време сам снимахте филм с участието на Джеймс Франко в главната роля. Не ви ли се иска отново да седнете на режисьорския стол?

- C удоволствие, но ще ми трябва повече време. В момента графикът ми е доста натоварен, имам много снимки. Но се надявам да започна да снимам повече, когато мен започнат да ме снимат по-малко (смее се).

 

AFISH.BG

Оставете коментар

Свързани статии (по етикет)