Понеделник, 09 Декември 2019
Веселина Кацарова: Не примадона, добър човек искам да си остана

Веселина Кацарова: Не примадона, добър човек искам да си остана

Мецосопран №1 в света за изкуството и живота в откровено интервю на Виолета Цветкова специално за „Афиш.бг”

 

Има срещи, които правят журналиста щастлив. Те са с истинските хора. Независимо колко непознати или прочути са по света имената им. Оперната певица Веселина Кацарова е поредното доказателство, че колкото си по-естествен, толкова си по-голям. Откритие на Херберт фон Караян, определят я като мецосопран №1 в света, от 2010 г. носи най-високата титла камерзенгерин на Виенската опера. Пяла е и на 51 години продължава да пее по целия свят. Живее в Швейцария, но не забравя да се връща у дома. През този сезон пое провокацията да бъде артистичен директор на Старозагорската опера. Предстои й и концерт на 3 декември на сцената в родния й град, част от откриващия се на 28 ноември традиционен Оперно-балетен фестивал.

Веднага след това Кацарова ще замине за Виена, където ще направи запис за един от най-чаканите концерти на годината – Christmas of Vienna, който ще се излъчи на Коледа в тв ефира на много страни по света. Българката ще пее с Хора на виенските момчета. Заедно ще изпълнят и „Над смълчаните полета пеят медени звънчета” на български език. А на връх 31 декември не друг, а българската оперна прима е поканена за самостоятелен гала концерт в Пекин. Това ще бъде дебютът й в Китай, избрала е арии от Моцарт, Росини, Белини, Вагнер. После й предстоят серия от ангажименти в Цюрих, Женева, Люцерн, изяви в Европа и концертно изпълнение на „Кармен” в Сидни, Австралия… „Много неща съм си вкарала в главата за тези 30 години, как успях. Не знам. Неуморим човек към. Всеки носи своя път”, казва ми певицата.

А след това говорим повече от час в хотелската й стая. Не в 5-звезден, както мнозина артисти на нейната висота биха пожелали, а в малък, уютен столичен хотел. Защото тя е такава – предпочита да си остане Весето от Стара Загора, а не недостъпната примадона Кацарова.

 

- Веселина, все по-често се връщате в България – след невероятния си януарски концерт в зала „България”, в края на годината отивате в родния си град Стара Загора с песни от Красимир Кюркчийски – защо правите жест именно към български композитор?

- Посвещавам концерта си на 3 декември на Красимир Кюркчийски, защото изключително много го ценя. И винаги, когато имам възможност извън границите на България, изпълнявам негови творби, негови обработки на народни песни. Вземете една „Дилмано, Дилберо”… много обичам българската музика, толкова е изразителна. В нея има атмосфера. Кюркчийски специално разработи песни за мен. Всеки в България познава „Калиманку, Денку”, но той я направи за моя глас. Също и „Малката цветарка”. Защо го правя? Защото изнасям много песенни вечери с произведения на Брамс, Шуберт и т.н., но именно българската музика вълнува хората в чужбина, те я обичат. Всички в Австрия, Германия, Швейцария или където и да било, знаят, че за бис пея българска музика. И я чакат.

- Тя е непозната за тях - как я приемат, когато я чуят за пръв път?

- Непозната е, но се слуша, защото е чувствена. Тя не е повърхностна. Знаете ли, около 30 години съм на сцена и когато бях по-млада, хора от публиката ме питаха защо не пея Чайковски, Рахманинов. Мислеха ме за рускиня – аз навън съм Касарова, защото по-лесно се произнася, и им звучеше като руска фамилия. Тогава още не знаех, че ще направя световна кариера, там трудно се допускат славяни – просто така е устроен светът. Но си поставих задача да не забравям да записвам българска музика. Исках записите да станат в България, с немски продуцент, Би Ем Джи, с участието на „Софийски солисти”. И успях. С българската музика станах и „Певица на годината”, с тези записи спечелих наградата „Ехо касикъл” в Германия… Кюркчийски, светла му памет, просто не вярваше, че ще го направя. Казваше ми: „Веселина, кой ще ти запише тези неща?!” Но стана. И знаете ли, най-горда съм именно с тези записи. Повярвайте ми. Имам повече от 50 диска, с всякаква музика, с всичко, което мога да запиша за мецосопран. Но това ми е най-ценният диск и той, между другото, е най-продаваният мой албум в чужбина.

- Доколко фолклорните елементи влияят за този международен успех?

- Тези фолклорни елементи са на много високо естетично ниво. Цялата мистерия, която носи нашата фолклорна музика… тя звучи дори импресионистично. „Малката цветарка” или „Калиманку, Денку” – за мен това е изключителна, съвременна музика. Преди една година трябваше да изпълня тези песни в Мюнхен, но се оказа, че нотите на Красимир Кюркчийски за оркестър се изгубени в България… И много музиканти искаха от мен партитурите, но аз ги нямам. Имам само три ръкописа на негови песни (показва ми ги, на един от нотните лиса пише: „На Веселина Кацарова…”).

- Веселина, това, което имате, е безценно!

- Да, така е. Благодаря на този човек, дано да ни гледа отнякъде. Трябва да ви кажа, че и утре да спра да пея, само заради тези песни ми е достатъчен моят живот като певица.

- Какъв е най-скъпият ви спомен за него?

- Всички големи артисти са хора, които знаят какво искат. Кюркчийски знаеше какво иска и го правеше. Аз съм много мнителна като артист, не вярвам на всеки. Той също беше такъв. Разбира се, не мога да се сравнявам с този велик композитор – моля да ме извините за сравнението, но исках да кажа къде бяха допирните ни точки. Той, например, когато правехме записи, за много от нещата казваше „не така, може би така” – беше ми много трудно да пея с народните певици. Те имат други гласове, дишат по много специален начин – забелязали ли сте как се хващат в областта на диафрагмата, което значи опората, енергията. Тези моменти бяха много силни, не мога да ги забравя… Винаги казвам на младите певци – ако моята енергия ме напусне, аз вече не мога да пея. А какво е енергията? Да се мобилизираш. Това е душата на човека. Дисциплината, желанието му да направи нещо…

Питате ме защо се прибирам в България, защо ще пея в Стара Загора – ето заради това: защото искам да направя нещо. Да, на 51 години продължавам да съм активна певица, но вярвайте ми – патриот съм, нека не звучи глупаво. Нямате представа как съм се чувствала миналата година, когато във Виена бях може би първата българка, изпълнявала българска песен по австрийската телевизия. Нямате представа как българи плакаха след това! Повярвайте ми, като започна репетицията и като запяха тези виенски момчета на български (гласът й потреперва)…

- Как излиза глас в такива моменти?

- Ами няма глас! Но това беше репетиция. Не мога да го опиша, то трябва да се преживее. Казах си: „Господи, благодаря ти!” Защото преди това ми изпратиха списък с песни, бяха „Аве, Мария” и т.н., за да избера. Казах да, всичките ги знам, но мога ли да изпея българска песен. И те веднага ми отговориха „да” с три удивителни накрая. Всичко е въпрос дали искаме да го направим...

- Съгласихте се да бъдете и част от ръководството на операта в Стара Загора. Защо поемате тези ангажимент – само защото ви е мило, родно мястото, или защото цените хора, отношението им към вас и музиката…

- Заради всичко това. Стара Загора е специално място. Там е пял Гяуров. Пели са всички големи – Анна Томова-Синтова, Стефка Минева, Гюзелев.. ще пропусна някого със сигурност. Този град е  имал много важно значение за България. Но с времето, с изгарянето на Старозагорската опера започва деградация, започват проблеми, много, много неща, които не са работили за трупата, а против нея. Връщам се в Стара Загора, защото дължа всичко на този град. Родена съм там. Там на мен ми е дадено много, от 4-годишна се занимавам с музика… И когато получих това предложение, единственото, което обсъдихме с моя съпруг, е, че съм още активна певица и че не бива да има спекулации на тема „какво ще прави Веселина Кацарова в Стара Загора”. Да, това реших – искам сега аз да дам.

Вярно е, не живея в България, действително съм направила кариера в много силни години за класическата музика, постигнала съм всичко като човек, включително във финансов план. Впрочем, това е тема, която не бива да се обсъжда, но за тези, които се интересуват, ще говоря, за да няма спекулации. Винаги, за хубаво или за лошо – и като артист, като певица – съм била самостоятелен човек. Говоря за чужбина. Вървяла съм по път, който намирам за добър. Получила съм много като човек, за да могат тези две гласни връзки, слава Богу, да не ме предават… получила съм от хората, от артистите, с които успях да пея. С тези удивителни личности, които срещнах през моя живот. Работила съм с всички велики диригенти, с изключение на Шолти.

- Шанс ли е това? Съдба ли е? Как младите да откриват възможностите, които им предлага тя?

- Шанс е и аз го оценявам. Получих го, не защото съм била изключителен талант може би, а защото съм била на нужното място в нужното време. А на младите ще кажа следното: За да съм днес пред вас, за да имаме възможността да разговаряме като журналист и певец, е много важно човек да остане земен.

- Много труден момент за хората, споходени от слава, е това…

- Да бъдеш земен, да бъдеш реален, никога да не се самообичаш – това беше най-трудното за мен като човек. И то има връзка с връщането ми в Стара Загора. Не мога само да получавам, искам нещо и да дам. Аз дължа на този град. Почетен гражданин съм, музикалното училище, родителите ми, корените ми, възпитанието ми, естетиката ми… всичко тръгва оттам. Сигурно казвам баналности, но нещата в живота са по-простички, отколкото човек си ги мисли. Елементарни са. Тази сила, която ми е дадена като човек – да си останеш земен – това беше най-трудната ми задача извън България. И след успехите, които имах, да остана вярна на себе си. Наистина е трудно.

- Сама ли стигнахте до това?

- Мисля, че се раждаме с мисия като хора. Звучи много академично… да го наречем предопределеност. Много са важни родителите или средата, в която попада едно дете. И интуицията, която носим като хора. Да отсяваме неща. И още нещо много важно, което убива сега света – респектът един към друг, който вече го няма. Винаги ме е водила позитивна енергия, не допускам лошото да надделее в мен.

- А как да го различим?

- Мога да го правя. Дадено ми е като артист. Чувствам. Имала съм колеги, които ми носят негативна енергия, но те дори не го знаят – не ги упреквам. Имала съм и такава публика… Интересно, но тези хора обикновено са на първия ред, не знаят каква енергия носят. Сблъсквала съм се с нея, но професията ми ме е научила да я различавам. С никоя друга професия не бих могла да имам този опит като човек. Тя ме направи мъдра. Затова искам да се върна в Стара Загора и да предам знанията си. Защото съм на 51, в най-силните си години. На младите артисти им е нужна много обич, да им се каже, че са нужни; да бъдат уважавани, за да повярват, че могат…

- А колко е важно за един артист да казва „не”?

- О, в различни ситуации трябва да може да го направи. Аз се научих да казвам „не”. Беше ми много трудно като българка навън, защото напуснах страната с много комплекси. Когато тръгнах през 1989 г., бях на 24, а на 26 дебютирах във Виена, в Миланската скала… Случи се много бързо, а България още не знаеше за мен. Тръгнах 20 дни, след като получих дипломата си от Консерваторията, имах договори за оперите в Цюрих, Виена. И тогава имах чувството, че идвайки от България, не съм достатъчно перфектна, на всяка втора дума казвах „извинявайте” – това беше моят проблем. Но се научих. Съпругът ми – Роже Кауфман, който е швейцарец, го изтръгна от мен. Каза ми: „Весе, моля те, няма нужда да се извиняваш повече.”

Затова днес споделям с българските колеги: Моля ви, бъдете трудолюбиви и не се прекланяйте пред чужденците – пред нас никой не се прекланя. Нека се уважаваме. Нека се гордеем с това, което имаме. Не можем да очакваме всички да ни разбират. Всеки трябва да  получи своя шанс, но да си остане добър човек. А да бъдеш добър е мъдрост. Мъдрост е да искаш да разбереш другия такъв, какъвто е, да разбереш душата му, мисълта му, за да извлечеш абсолютно всичко, което той носи като качества.

- Според вас можеше ли кариерата ви да тръгне в друга посока?

- Да, можеха да се случат много неща, ако не слушах хората, които трябваше да бъдат слушани. Това също е качество – да се вслушваш в тези, които много знаят.

- Какво ви казваше Харберт фон Караян?

- Караян ми казваше, че не трябва да бързам. И Холендер – също… Знаете ли, моят глас е особен. Спомням си, че в България бях единственият студент, заради когото по един час сме чакали оценките си в Академията. Само на Весето й беше проблем оценката, при положение, че напусках България. Винаги съм била център на някакво внимание, без да съм го искала. Защото не бях като масата... Исках да пея Росини например, но всички ми казваха „ама това е много трудно”.

Когато отидох при Караян, той ми каза „Веселина, върни се към Моцарт. Научи гласа си да филира…” И беше прав. Защото много славянски гласове през този период бяха изхабени, експлоатирани с драматични роли и бързо свършиха. Драматизмът изхабява. Когато гласът още не е научен, всичко се качва високо в гърдите и хората започват да викат. А драматизмът е да научиш този глас да изразява цветове, без да се уморяваш. В Япония съм пяла по 14-15 арии, докато на моите 51 години някои не могат и по една да изпълнят. Но аз слушах какво ми казват големите диригенти: постепенно учих Моцарт, Росини, Белини, Доницети… направих повече от 50 роли. И сега мога да си позволявам експерименти, защото никога не съм знаела толкова много, колкото днес. Затова успях да си запазя гласа. Дори не искам да говоря какво съм изпяла – огромен труд.

- Даваха ви и мъжки роли – как реагирахте, когато ви предлагаха да бъдете Ромео, например?

- Не само Ромео – какво ли не. Все казваха „няма кой да го изпее в Германия и Австрия”. Не знам, за мен това е една загадка, не обичам и да се наблюдавам. Обичам обаче артистизма – може би заради това така се случваше. Затова и режисьорите вероятно ме харесват. Все по-рядко обаче пея в спектакли, предпочитам концертни изпълнения, защото не мога вече да издържам глупостите, които се правят на сцената. Благодарна съм на съдбата, че навремето ми даде да пея с певци с огромна кариера зад гърба си – Мирела Френи, Гяуров, Джакомини, Доминго, Катя Ричарели, Лео Нучи, Атлантов – пях с всички тях във Виенската опера, от тях се учех. А бях само на 26…

- Днес на повечето певци кариерата е кратка – защо?

- Защото режисьорите дойдоха от драматичния театър. Разбраха, че при нас, в операта, могат да правят неща, но нямат представа какво е един глас. Идват млади певци, от тях се изискват драматични роли, които много бързо изхабяват. Много често са принудени да оперират гласовете си твърде млади… Това е негативното в оперното изкуство днес. Но мисля, че ще се върне онова, другото време. Днешното е само една мода… А аз продължавам да казвам „благодаря, Господи, какъв шанс съм имала да работя във времена, в които съм могла да развия моя глас”.

- И че е имало хора, които да ви повярват и помогнат да го направите. Казахте обаче, че не вярвате на всеки…

- Знаете ли, в нашата професия срещам много хора, които просто говорят това, което им е угодно. Дори послъгват, представят се за по-големи, отколкото са. А аз никога не съм искала много. Исках да се науча да пея и вярвах само на хората, които имаха желание наистина да ме научат.

- Това ли беше голямата ви мечта?

- Да, повярвайте ми – да се науча да пея. Исках да разбера истината на това изкуство.

- Знаете ли я вече?

- Не, това никога няма да го науча. Но действително успях да направя неща, които никога не съм и сънувала. Не бях от хората, които казват искам и това, и това, мога повече, трябва да пея големи роли… Не, не. Операта има нужда от всичко – от хор, от малки роли, всички сме важни. Ние сме ансамбъл, аз не мога без моите колеги. Професионалното е, когато си част от нещо, от екипа. Работила съм, закърмена съм с такива хора.

- Сега като че ли си отговарям защо не се държите като примадона, а бихте могли…

- На първо място съм човек. Когато правя нещо, влизам в роля, но то е за минути, след това не живея в нея. Не вярвам на хората, които казват, че и след това живеят с героите си – не мога да си го представя. На сцената попадам в една фантазия, важно ми е да знам какъв е текстът, какъв е героят или героинята, влизам в този свят за минути и излизам веднага, ставам отново Веселина, която съм си. Ако продължа да се правя – да играя пред вас някаква примадона, това ще е ненужна, допълнителна работа за мен.

Много малко са родените примадони. Имам една колежка, на моите години, румънка, която е родена примадона, не го играе. Много от тези хора не са толкова добри на сцената, колкото в ролите, които играят в живота – това са комплекси. По-добре ми е, като не ме знаят коя съм. Дори съм сигурна, че човек трябва да умее да се посмее със себе си – това те връща на земята, пази те да не се вземаш много на сериозно. Самоиронията е нещо здравословно.

- Имате ли интересна история по този повод?

- Ще ви разкажа един случай отпреди три години. Гост съм в операта в Цюрих, имах девет представления на „Кармен”. Беше някаква дяволска му работа – всички тенори един след друг се разболяваха, непрекъснато трябваше да репетираме с нов артист. Тук отварям скоба – няма незаменими певци, ние всички сме заменими! Ако това си го повтаряш всеки ден, няма да се вземаш много на сериозно, ще бъдеш и много по-дисциплиниран. Но да се върна на случая. Идва следващият тенор, руснак, нямам право да споменавам имена, сядаме, говорим си зад кулисите на руски, докато други са на сцената, и изведнъж той пита: „Когда придет Касарова? Она здесь?” Бях с дънки, без грим, нямам комплекс за това, така си ходя. Обръщам се и му казвам: „Это я.” На това момче му стана толкова неудобно, а на мен, напротив – разсмях се… (в този момент звъни телефонът)… извинете, майка ми, трябва да вдигна… (след което разговорът ни пое в друга, много лична посока)

Знаете ли, баща ми си отиде на 19 септември… (очите й се насълзяват) Ако знаете само как ме чакаше да се върна в Стара Загора, да се видим, за да си отиде… Отказах ангажимент тогава. Трябваше да съм с Виенската опера в Токио, но не можех да си го позволя. Аз нямам сестри и братя, само родителите си… Присъствах на неговото отлитане… Знаете ли, понеже говорим за изкуството – видях как почина този човек, моят татко… Видях как душата на човека излиза… точно както, когато пея, едно дихание… Ето, затова казвам, че в пеенето няма никаква поза. То е чувство. Истина.

Да си призная, опитвала съм се да пея без чувство. Ей така, за експеримент. Не може да се пее без душа, не е истинско... Обичам естествените хора, затова казвам, че е хубаво да умеем да се смеем със себе си. Да се върна на този млад тенор – той толкова се притесни. Но какво от това? На мен ми стана смешно. Той не ме позна, очаквал някаква жена може би с капела някаква, с обеци на ушите, знам ли.

- Разбира се, очаквал е примадоната Веселина Кацарова.

- Да, вероятно. Но за мен е по-важно какво се случва, когато един артист излезе на сцената. Виждала съм как истински големите артисти – никога няма да мога да постигна това! – само излизат, не е нужно дори думичка да произнесат и нещо става. Те имат тази харизма, излъчване, родени са за това. И са се развивали, развивали… Всичко друго е академично. През всички тези години това разбрах: какво е да бъдеш много добър певец, да си направил кариера и какво е да бъдеш голям – най-големите имат глас, който те приковава, магия някаква. И след 100 години да пуснат Павароти по радиото, той ще е голям. Или Доминго, Калас. Това е! Те имат своята четка, с която сякаш рисуват музика. Чечилия Бартоли, от новото поколение Анна Нетребко, Елина Гаранча… всички имат своя почерк, паралелно с една осанка, с магията да накарат хората да ги слушат, да не им стане след 10 минути скучно. Това са големите! Големите артисти изпяват всичко, накрая излизат за бис и изпяват нещо, от което публиката е във възторг: „Това беше най-добро” И дори да е имало нещо негативно, то се забравя. Стил, който малко хора го могат. Това е великото при тях!

- А коя е думичката, която искате да чувате за вас? Кое е определението, с което искате да бъдете запомнена?

- (Замисля се, усмихва се.) Много е труден въпросът? (прави по-дълга пауза) Чудя се дали да бъда откровена… Знаете ли, ако си отида от този свят и има начин да чувам отгоре, ще бъда най-щастлива да чуя: „Аз не зная каква беше Веселина като певица, но тя беше добър човек!” Ще знам защо съм живяла. (Малко е притеснена е след тези думи.) Може би звучи малко…

- Не, не, звучи истински.

- Не знам, така го чувствам. Няма да е голям комплимент, ако говорят каква певица съм била… Остават хората. Убедих се в това. Младото поколение вече не знае коя е Криста Лудвиг, например. Виждам го и по моя син – всичко е компютризирано, тези млади хора днес знаят много, но те не знаят… Всичко е прагматично… А аз научих сина ми да плаче. Прегръщам го. Искам той да бъде прегръщан. Какво значи „ама вие сте оперната прима Веселина Кацарова”?! Неее, аз съм Весето вкъщи, не говоря за опери. Искам да сме човеци един към друг.

- На какво го научихте?

- Той вече е на 18. Това, на което държах да го науча, е, че имаме нужда от всички – и от продавачите, и от таксиметровите шофьори, и от оперни певци… от всеки. Ако така мислехме, светът щеше да е по-добър. Но ние, интересно… вече няма жени и мъже. Пътувам често със самолети, всеки скача, никой не помага на никого, всички започват да говорят по мобилните си телефони. Пред очите ми стана тази промяна и си казвам, господи, накъде отива този свят. Всъщност ние знаем толкова много, но забравяме, че сме хора.

- От психология интересувате ли се?

- Да, интересувам се. Сега е модерно всички да ходят на психотерапевти. Защо? Аз сама съм си психолог. Отиват десет пъти  и психологът им казва „вие трябва да промените нещо”. Ама защо ми е, аз сама знам, че трябва нещо да променя. Ако имаш интуиция, сам ще знаеш… При артистите е често явление. Защото са самотни, депресирани – това е една тема табу, но на мен не ми е безразлично. Затова казвам, че ако хората ме запомнят като човек – знам защо съм живяла. А каква певица съм била – ще бъда забравена като всички други. И това е нормално.

Какво остава от човека? Ще ви споделя за Пласидо Доминго нещо, което ми направи изключително впечатление. Знаете ли защо този човек е обичан толкова много и до днес?! Ние, певците, стигаме до момент, в който не можем вече да пеем толкова добре. При тенорите и сопраните става по-рано, за съжаление – а те винаги пеят най-красивите и най-мелодични партии, докато ние, мецосопраните, баритоните и басите, сме втора гарнитура, но гласовете ни живеят по-дълго. Защо Доминго обаче и на тези години е така обичан? Защото влиза, да речем, в една опера и от портиера до директора – на всеки ще се усмихне, ще му каже здравей, как си…

Толкова ли е сложно да го правим?! Това са моите примери. Една примадона, която си мисли, че е единствена, за мен не е пример. За какво е тя? Само за да изиграе един спектакъл? Или да изпее един концерт? Ами нали и тогава тези хора са й нужни?! Как да изпее своята партия без всички останали музиканти и певци около нея, без публиката?! Ние имаме много хубава поговорка – каквото повикало, такова се обадило. Това и е една от причините да не забравям родния си език и да се връщам тук.

- И за друго искам да ви попитам – за завистта. Тя може ли да убие артиста?

- Да, може. Чувствала съм я, но не съм я допускала. Не защото съм ангел, а защото съм си задавала един въпрос: мога ли да бъда като този човек? Не, не мога и не искам. Сама съм се лекувала, винаги сама съм си била психолог. Много е важно да умееш да разговаряш със себе си. По-лесно е, когато знаеш какво искаш от себе си, какъв искаш да бъдеш. Не допускам завистта в мен, защото ще ми действа негативно.

- А съпругът ви как приема успехите ви, кариерата ви? Ревнува ли?

- Съпругът ми, семейството ми са част от моята кариера. Няма ревност, няма глупави разговори. Той винаги е живял за мен, но е много силна личност. Проблемът на нас, жените, е, че не търпим глупави мъже до себе си. Една духовно силна жена иска още по-силен мъж до себе си, на когото в един момент да може да се облегне. Това е.

- Наближава Коледа – какви са желанията и пожеланията на Веселина Кацарова?

- Пожелавам на хората всеки ден да го живеят като последен. Всички имаме проблеми, но нека ставаме сутрин с усмивка. Независимо къде живеем, всички си носим проблемите. Нека всички са здрави, щастието също е важно. Но всеки ден да бъде действително като последен, хората да знаят защо живеят – това е важно за мен.

Снимки: Георги Петков

Виолета Цветкова, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)