Вторник, 13 Ноември 2018
Пиеро Джулиачи: Гена и Гюзелев винаги ще бъдат на Олимп

Пиеро Джулиачи: Гена и Гюзелев винаги ще бъдат на Олимп

Известният италиански тенор за срещите си с великите български певци, за операта днес и за превръщането на изкуството в бизнес в специално интервю на Виолета Цветкова за AFISH.BG

 

Преди няколко дни един известен италиански тенор изненада всички с отказа си да получи хонорар за своя гастрол на 12-ите „Моцартови празници”, които завършиха в събота в Правец. Единственото, което Пиеро Джулиачи пожела в замяна, бе да има възможността да посети гроба на Гена Димитрова и да положи цветя за любимата си оперна певица и сценична партньорка.

Джулиачи бе голямата звезда на галаконцерта на сцената край езерото, дирижиран от испанския маестро Хосе Луис Гомес. По виртуозен и много елегантен начин певците Добрина Икономова, Таня Иванова, Петя Петрова, Християна Лоизу, Мартин Цонев, Махаил Михайлов, Веселин Михайлов, цигуларката Верустиния Щур, артистите Биляна Петринска и Даниел Цочев и оркестърът на Русенската опера превърнаха вечерта в празник, посветен на музиката, любовта и виното.

Пиеро Джулиачи изпълни два откъса от опери, включително една от най-трудните тенорови арии – „Nessun dorma” от „Турандот” на Пучини. Час преди това той даде специално интервю за „Afish.bg”:

 

- Много сме впечатлени от желанието ви да пеете на Моцартовите празници без хонорар, маестро Джулиачи – наистина ли е толкова голямо преклонението ви пред Гена Димитрова?

- Няма как да е по друг начин! Аз израснах с големите български оперни артисти – Гена Димитрова, Никола Гюзелев, Николай Гяуров… Също и със Стефка Минева, Мариана Панчева. Моето начало на сцената беше именно с Гена Димитрова и Никола Гюзелев.

- Кога и как се случи тази ваша първа среща?

- Срещнах Никола Гюзелев в една постановка на „Аида” в Испания през 90-те години. А първата ни среща с Гена беше в „Тоска” на сцената на „Опера ди Рома”. Поканиха ме да репетирам с нея. И оттам започва съвместният ни път. Много пъти имах честта да пеем заедно в „Турандот”. Това не беше чисто професионална среща на двама артисти в театъра. Беше по-скоро емоционална среща. Имаше някаква дълбока енергия между нас, която ни свързваше.

Гена, както и всички български оперни певци от онова поколение, имаха едно различно пеене, много по-дълбоко, много тяхно, специфично българско, което идваше отвътре. За разлика от други певци, при които пеенето идва по-скоро от главата, при тях всичко идваше много отдълбоко. Ето, това най-много ме впечатляваше в тях. Толкова много се обичахме и уважавахме, че в един момент се чувствахме като голямо семейство. А когато се родиха децата ми, с Гена станахме още по-близки.

- Кое е специалното нещо – спомен, думи, емоция – което завинаги ще носите в сърцето си като част от Гена Димитрова?

- О, да, да, много са нещата! Един от спомените ми е от гостуването ми в дома й в Монте Карло. Може би не всички знаят, но Гена се занимаваше с нумерология, с астрология и т.н. Тогава тя ми каза, че разположението на планетите при мен много прилича на астрологичната карта на Лучано Павароти. Тоест имам предпоставки да стана много известен. Твърдеше, че в пеенето си имам онова „а”, което само Лучано притежаваше. Същото казваше и Никола Гюзелев. Странно се чувствах. Голям късметлия съм, че израснах с тях.

- Когато Никола Гюзелев и Гена Димитрова излизаха на сцената, публиката сякаш беше заливана от огромна мощ – това ли усещахте и вие, които бяхте с тях заедно на сцената?

- Точно това беше! И Гена, и Гяуров, и Гюзелев… всички някогашни български оперни певци имаха невероятната дарба да излъчват мощна вътрешна енергия на сцената.

- А с Райна Кабаиванска имате ли общи спомени?

- Разбира се! Прекрасна Кабаиванска! Изключителна певица, изключителен артист! Винаги ще помня думите й, че съм „малък Лучано” (смее се).

Пиеро Джулиачи, диригентът Хосе Луис Гомес и оркестърът на Русенската опера по време на гала концерта от "Моцартовите празници 2012"

- Доколкото знам, вие сте четвърто дете в обикновено италианско семейство. Не помните своя баща, защото е починал преди да се родите. Как се случи вашата среща с операта?

- Наистина не съм наследил фамилна оперна традиция. Още от малък обаче обичах да пея и пеех непрекъснато. Веднъж организираха тържество близо до мястото, където живеехме. И ме поканиха да пея. Тогава бях на 18. Отидох и пях „Гранада”. Спектакълът се казваше „Коридата”. И така, попях си, а после спечелих една купа (смее се). Оттам започна всичко.

Пеех предимно в събота и неделя по заведенията. Често ме канеха да пея и на сватбени церемонии в катедрали. Оказа се, че на такава венчавка присъствал един баритон, който ме чул как пея „Аве, Мария”. Дойде при мен, говорихме и веднага ми предложи да ме заведе при своята учителка.

Така започнах да посещавам лекции, да се образовам. Участвах в конкурса „Матиа Батистини” и спечелих с ария от „Мадам Бътерфлай”. И тогава веднага дойдоха предложенията за участия в „Тоска”, „Турандот”, „Бал с маско”, „Трубадур”, „Лучия ди Ламермур”… Спечелих и международния конкурс „Марио дел Монако”, а после и наградата на Фондация „Пучини” в конкурса на „Метрополитън опера”.

- Вярно ли е, че тенорите са по-особени, специални хора?

- Може би, но не и за мен. Аз съм много смирен. Земен човек съм. Аз съм по-скоро фермер. И пея, защото ми харесва. Не съм бизнесмен, не пея за пари, правя го наистина заради радостта и насладата. Понякога мои колеги ми казват: „Ти си много наивен. Не си предприемач в това, което правиш.” Те гледат на изкуството като бизнесмени, а аз обожавам насладата, която ми носи пеенето. Някои смятат, че щом Господ ми е дал гласа, трябва да е лесно. Е, не е точно така (смее се).

- Споменавате гласа – през годините успяхте ли да си обясните що за чудо е той?

- Не, не знам. И досега не мога да си го обясня. На пет години пеех „О, соле мио”. И сега продължавам да пея „О, соле мио” по същия онзи начин, който споменах в началото – със сърцето и душата си. Човек с рождението си получава този Божи дар, наречен глас. Но е изключително трудна тази „професия”. Защото много често всички средства – финансови и емоционални, които си вложил в учене, в надграждане на собствения си талант – в един момент те нямат никакво значение, защото идва някой друг с пари, връзки и споменатото вече предприемаческо чувство и… дотам.

- Тук си спомням една история, свързана с вас. Прочетох я в интервю на Албер Шагидулин, който разказва следното за първата си среща с вас: „Срещнах потресаващ тенор. Казва се Пиеро Джулиачи. Пяхме заедно в „Трубадур”. Когато чух как изпя само половината от една фраза, разбрах, че пред очите ми стои гений! След репетициите започнах да го разпитвам буквално за всичко: за образованието му, за семейството му, за хобито му, за кариерата му. Защо не си на Олимп?, попитах. На което той тъжно отвърна: „Защото нямам излишен милион!” Коментарът е излишен…” Вярно ли е това?

- Говорите ми за баритона Шагидулин, нали? Честно казано, не си спомням точно разговора ни. Но такава е истината, за съжаление – това вече не е „божествена” професия, а предимно бизнес. И ако нямаш пари, не можеш да си на Олимп. Да, да, така е! Познавам например една млада, много добра руска певица, на 38 години, която реши да се откаже от оперната си кариера, защото за да стигне много високо, е трябвало да направи много компромиси. Не искам да ги изреждам в момента, но това бяха думите й.

- Това не е ли тъжно за днешната опера като изкуство въобще?

- Да, тъжно е, но такава е ситуацията днес. Затова и моята дъщеря, за която Гена Димитрова твърдеше, че има потенциал, заяви, че не иска да си причини това – не иска да страда, не иска да стига дотам да се унижава, не пожела да прави кариера на оперна певица. Естествено, тези неща не се говорят открито. Никой няма да признае, че е така. Но задкулисно – да.

- А съгласен ли сте с твърдението, че операта все повече се доближава до попкултурата, тъй като продуцентите, в стремежа си да приличат повече публика и бързо да печелят, избират най-вече изключително популярни заглавия и не се решават рискуват с по-рядко поставяни творби?

- Ако една постановка е направена добре – съгласен съм. Но… вижте, това са два съвсем различни свята. Операта е вкоренена в Италия, тя е в кръвта на италианците. Докато джазът, да речем, е друго изкуство, попмузиката – също. За да пееш опера, не можеш да го правиш така, както се пее в поп- и джазмузиката. За да се посветиш на оперното пеене, трябва да положиш много усилия, от много неща да се лишиш. Затова се учудвам защо хората толкова бързат, защо се стремят да изпращат 18-20-годишни да пеят на оперната сцена и да се изсилват. Това разваля гласа!

Хубавият, развитият глас идва на по-късна възраст. Има степени, които се развиват с времето. Когато много млад започнеш да пееш опера, гласът по-бързо се изморява. Мускулът не е готов да направи това усилие. Да пееш опера, означава да пееш отвътре, гласът да идва от дълбоко, докато при попмузиката всичко излиза навън от гърлото.

Навремето Гяуров се шегуваше така: „Дори да ми отрежете главата, аз ще продължа да пея!” (смее се и показва едното и другото пеене). Защото всичко се случва вътре, дълбоко в тялото. За съжаление, имам усещането, че целият този механизъм се подценява, забравя се и всичко започва да запада.

Музикална наздравица от всички артисти в концерта, посветен на операта, любовта и виното.

- Вие самият къде не бихте пял сега?

- Аз винаги бих пял. Навсякъде и винаги, защото това е моята страст. Но винаги ще помня думите на Гена, която ми казваше: „Внимавай – където и да пееш, дори да е в ресторант – винаги пей хубаво и професионално! Защото винаги ще се намери някой, който да слуша и да те оцени.”

- От години чуваме, че операта е остаряло изкуство, че умира, а тя си е жива и явно няма намерение да изчезва – вие какво мислите?

- Моята истина, отново за съжаление, е малко тъжна. Много се надявам операта да продължи да живее и когато вече няма да съм на този свят; надявам се нашето изкуство да пребъде, защото италианската опера е международен език. Тя е като английския, който се говори навсякъде независимо от различните държави по света и езиците, които се говорят в тях. Тя е музика, която ни запознава и ни води на едно и също място.

- А ако погледнем глобално на днешния ни свят – що за опера е той според вас?

- Хм, моята любима опера е „Андре Шение”. А заради начина, по който съм устроен и непрекъснато пътувам – „Бохеми”. Но… този свят е малко глупав. Да се надяваме Господ да влее повече разум в главите на нашите  политиците, защото те в крайна сметка решават съдбите ни. Колкото до изкуството, надявам се един ден да се премахнат тези агенции и агенти, които все повече се превръщат в раковото образувание, което изяжда оперното изкуство отвътре.

- Силни думи са това, маестро Джулиачи?!

- Да, силни думи са, но е така. Защото вече не артистът е важен. Не той е човекът на Олимп! Четири-пет, десет години… и хайде следващият. Къде е сега един Виясон, да речем? Няма го. Сега на мода е Кауфман. Кауфман и Нетребко. А имам много приятели и колеги на изключително ниво, които си стоят вкъщи. Навремето слушахме примерно „Набуко” с различни големи имена, не се повтаряха навсякъде с едни и същи певци.

Хора като Гена Димитрова ще останат на Олимп. Като Анна Томова-Синтова и Райна Кабаиванска, като Гяуров и Гюзелев... Защото са учили, защото са се подготвили и са станали наистина големи артисти. А днес всичко бързо трябва да се случи и да се консумира; важно е да си слабичък и хубавичък, да се вземат парите… Съгласен съм, че красивата визия е важна, но гласът е на първо място. Хората идват да слушат красиво пеене, а не да гледат модно дефиле.

 

На заглавната снимка – италианският тенор Пиеро Джулиачи по време на концерта, посветен на музиката, любовта и виното, от програмата на „Моцартовите празници 2016”. Снимка Асен Димитров

Виолета Цветкова, AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)